Лирика на Микеланджело


ОТ ДНИ НАТЕГНАЛ, С ГРЕХОВЕ ПРЕСИТЕН,
закоравял с природа саможива,
към двойна смърт се пътят ми извива,
но за отровата съм любопитен.

Без своя сила съм, без нрав гранитен
да променя любов и дни такива,
без помощта ти ясна и правдива –
при всяка грешна стъпка – глас защитен.

О, Боже мой, не стига да ми вдъхнеш
стремеж към теб единствено защото
от нищо бе душата сътворена.

Преди обвивката й ти да смъкнеш,
от пътя върл посъкрати каквото
ще стори връщането несъмнено.
БЕЗКРАЙНИТЕ МИ МИСЛИ, ВСЕ ГРЕХОВНИ,
в последните години на живота
бих искал да сбера в една охота
и тя да ми е вожд към дни върховни.

Но, Господи, нима са те виновни,
Без старата ти помощ силна?…
……………………………………………..

ОТ ДЕН ВЪВ ДЕН, ОТ МЛАДОСТТА МИ ПЪРВА
ти бе за мен и вожд, и помощ, Боже,
но в двойните несгоди ще ли може
да удвоиш и помощта тепърва?

БОЛИ ОТ НЕЯ, АЛА ПАК Е МИЛА
онази мисъл, що в ума възвръща
изтекли дни и с укор, и с могъща
тъга, че път към тях не се разстила.

Тя мила е, че пред смъртта разкрила
е на благата краткостта присъща,
но скръбна е, че милост вездесъща
се чака трудно в старост тъй грешила.
Аз помня, Боже, думата ти свята,
но все пак мисля си не е ли смело
да чакаш Любовта без покаяние.

Но сетне вниквам в твойта кръв пролята;
щом зарад нас бе в тръни твойто чело,
без мярка ще е твойто състрадание.

АКО НА МОЯ НРАВ, И ДИВ, И ЖАЛЕН,
да се пречисти му е нужно време,
смъртта не чака, скоро ще ме вземе,
а злият помисъл гори запален.

ПОД БЪБРЕНЕТО СЛАДКО НА ПОТОКА,
покрил със злачна сянка извор светъл,
и ………………………………………………………
………………………………………………………….

АЗ ЗНАМ ДОБРЕ – ЕДНА ВИНА ТЕЖИ МИ
и тъмна моята душа гнети;
без чувства и без пламък свой почти
без мир съм аз и без надежди зрими.

Но щом сме с теб, Любов, неразлъчими,
от благодат ще ме лишиш ли ти,
преди да съм поел?…………………..
…………………………………………………

СМЪРТТА СИ ЗНАМ – НЕ ЗНАМ ЧАСА СИ СЕТЕН ;
нетраен е животът на земята:
той радва усетите, но душата
ме моли да не бъда дълголетен.
Светът е сляп, позорът безпросветен
потъпква тук на доблестта делата.
Помръкват смелостта и светлината ;
пред истината фалш е предпочетен.

Защо очакваното бавиш, Боже?
Когато вярващият много чака,
надежда губи, а духа загива.

Какво, че светлината ни предложи,
ако смъртта завари ме без всяка
защита и ме връхлети горчива.

НЕ ИНАЧЕ, А ТЪЙ СНЕМИ ИЗЦЯЛО
страстта опасна, пустите влечения,
че вражите съдбовни превращения
развързват от света – към теб стъпало.

Обличаш и събличаш нашто тяло,
кръвта ти, Боже, мие и презрения,
лечи вините, нашите вълнения.
…………………………………………………..

ЗА ПОВЕЧЕ НЕЩА СЪРЦЕТО СТЕНЕ,
отколкото в света видял е взора;
какво ли от живота щях да сторя
без милостите ти живодарени?

С об`ичай див и злото покрай мене,
бих искал мрака, с който все се боря,
не с прошка, с помощта ти да разтворя –
тъй обеща на всички оглашени.

……………………………………………………………..

ПОНЯВГА ЩЕНИЕТО ОБЕЩАВА
на старостта ми бъдните години;
но иде мойта смърт, не ще отмине:
зоват ли я, тогава се забавя.

Щом Бог във нищета се обожава,
да чакам радост, нямам аз причини.
Престоят дълъг, сит и лек, вреди ни
по много – много ли ни разтушава.

Ако благодатта ти ме връхлита,
о, Боже мой, с изгарящо желание,
духа подкрепя, дава му отрада

и мисълта за себе си помита:
тогава слей ме в твоето сияние,
че с времето охотата отпада.

ДОВОЛНИ БЯХА, НО И В СКРЪБ СМУТЕНИ
избраните, че ти смъртта изстрада
и с кръв човеку порти за наслада
небесна бяха тук благословени.

Доволни, че с душа от теб дарени,
греха им пръв в съдбата зла отпада;
а скръбни, че със казън тъй злорада
слуга им стана с длани пригвоздени.

Отгде и кой си, даде знак небето,
стъмило своя взор, а мътни стори
водите планината земетръсна.

Адам излезе от тъмата, гдето
ти падналите ангели затвори;
човекът кръстен за живот възкръсна.

Поръчай книгата Труден Бог
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари