Тъй като Блага Димитрова е една от любимите ми поетеси, а в Труден не намерих нищо нейно, реших да сложа няколко нейни стихотворения, които са начело в списъка ми с любими творби. Надявам се и Вие да им се насладите, така както го правя аз при всеки нов прочит!
Поздрави!Надеждата
Натрупахме опит
като пелин в пълни бъчви –
шупти ферментирал.
Не вярваме в очевидното.
Не очакваме чудото.
Не отговаряме за думите си.
Не принадлежим на себе си.
Не се захласваме по бъдещето.
Едничката ни надежда:
да продупчим бъчвите,
да изтече пелинът,
да попие в земята опитът,
да станем отново деца.
1986
Търсачи на мечта
Всеки е загубил
някъде по пътя в тъмното
своята мечта
и я търси там,
където сам не е бил никога.
Търси я южнякът
през виелици далеч на север –
там, където слънцето
е мираж непостижим,
жадуван до изгасване.
Севернякът пък я търси
през пустинни пясъци на юг –
там, където слънцето
е жесток ножехвъргач
с нажежени острия.
А пък аз я търся
вътре в собствения юго-север –
в мен, – където слънцето
толкова е голо, беззащитно,
че нищожен гарван
може да го изкъве.
1986
Поемане на дъх
На Валери Петров
Ние по инерция
търсим чистия полъх отвън,
а неговия извор
е вътре в душите ни.
Не задържай въздуха
в себе си, ще те задуши.
дори да са запушени
и ноздрите, и устата.
Издишай го през раните,
през сълзите, през кръвта,
през потта от порите –
солен-сгъстен въздух в стих,
смях,
вик.
И с пълна гръд ще поемеш
високо планински полъх,
иглолистно пречистен
от собствения ти дъх.
1986
От-до
Не знаем отнапред
в какво ще се изметне любовта.
Напразно се стремим
да си я замразим една и съща.
Ако да бе непроменима,
тя нямаше да е горене.
И ни един безсмъртен миг,
ако да би била тя вечност.
Превъплъщавай се, вълнà,
в каквото и на сън ти бръмне.
От пенест смях – до смут,
от пойна птица – до виелица.
На приливи и отливи
от океан – до чаша липов чай.
От на шега – до на верига,
от край – до кръг.
В едно-единствено недей
да се обръщаш – в равнодушие.
Защото няма да си ти любов.
1986
Още за приятелството
Приятелството поставих над всичко.
Браних го с нокти и зъби
от любов, от ревност,
от акулска алчност за собственост.
Браних го от обида, от дребнавост,
от изхабяване, от избор,
от забрани, от себе си.
Браних го от зеницата на окото си,
от подозрителност, от обвинения,
от пиедестал.
Браних приятелството –
тъй многобройното –
от множественост.
Нищо така не съм бранила на света,
както приятелството –
до самоотказ.
Браних го от времето,
от него самото, нехайното,
от взривоопасната му спонтанност.
Браних го най-яростно
от агресията на думите,
от подривната недомлъвка.
Браних го от безоблачност.
А приятелството,
което до днес отбраних,
прихва с бодлив смях:
– Приятелството, драга,
ако го има, ще те обори –
то няма от какво да се брани!
1985
До утре
Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна –
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна –
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша – но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява – но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изтомена –
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена –
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо –
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само –
но и всъщност няма вече да живея.
Копенеж
Не закриляна да съм, а окрилена.
Не загърната, а с дух разгърнат цял.
Не зад нечий гръб, на завет приютена,
а до рамо срещу вятър завилнял.
Вик
Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме – далечна,
чужда, непозната?
Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.
1959
