Писмо, без плик и без марка ти изпращам. Не по пощата, изпращам ти го по есенния вятър. Той ще ти носи думите ми към теб. Чуй гласът ми, който нашепва тайни молби в съня ти. Сънувай… прости ми…
Прости ми за сълзите, които искрят в очите ми, когато съм с теб. Аз плача.. плача от страх да не те загубя. Страх, че може би, ако те докосна ти ще изчезнеш, ще се превърнеш в едно мечтание. Страх, че един ден, вече няма да мога да те докосвам, да те целувам.
Прости ми, че те обичам, че тази обич е изтъкана от болка. Прости ми за всеки откраднат миг, за всяка открадната целувка. Не ми казвай, че ме обичаш, че имаш нужда от мен. Това е мое право… Мое право е, всеки път щом погледна есенните листа, които нежно докосват земята да чувствам силните ти, но нежни ръце върху тялото си. Мое право е, когато някоя пеперуда прелети покрай мен, да си спомням леките ти, пърхащи целувки, които все още горят по устните ми. Мое право е, да съм влюбена в теб, да те обичам тайно… да имам нужда от теб… Ти нямаш право на това. Мисли го, ако го мислиш, чувствай го, ако чувстваш нещо, но моля те… моля те… не ми казвай.
За мен, всичките думи, които ми казваш са силни. Независимо как си ги казал. Страх ме е от теб… от твоите чувства, от твоите мисли… Но моля те… продължавай, на спирай да ме плашиш.
Вечно твоето малко цветенце
