Под слънцето на самотата

0
0

Издигаше се високо над заскрежената, забулена в смърчове поляна. Гледахме се очи в очи; никой не примигваше. Лъчите му оцветиха дъната на зениците ми така както силен взрив осветява високите скали…
Може би се опитвах да го застрелям от упор, така както бях постъпвал хиляди пъти?
Отнякъде се чу тихо шумолене, високите смърчове протегнаха ръцете си към слънцето, тъмни птици разкроиха небето над мен. Очите ми отразиха блясъка на смълчаното небе и го удавиха в земята.

Неми езера – под слънцето на самотата.

Беше студено. Дъхът ми забулваше замръзналите клонки пред мен, а те блъскаха шапката ми и се закачаха по кожената шуба с цвят на есенни листа – цвета на очите ми. Не знаех на къде вървя, въпреки че бусолата ми показваше точно посоката на вилата, където живеех сега – наследство от баба ми, тя все още се крепеше и можеше дори да бъде уютна през лятото: близо до морето – което често ме будеше нощем със странния си, някак подземен, зимен тътен. Той се чуваше някъде далече и дълбоко под скалата, на която бе постройката. В такива нощи обичах да стоя в хола, пред малката камина, откъдето слушах пресипналия шепот на вятъра и тракането на клоните наблизо. Мислех си за света в мене и за щастието на самотата си… Разбира се, случваше се (особено лятно време) някой бухал да ме смути със самотните си викове, но това не се случваше често. А пък и по-често ме смущаваха хора…

Нещо черно изгрухтя пред мен. Нерезът бе на не-повече от тридесет метра и очевидно вървеше срещу ми. Почувствах хлад; морето продължаваше да шуми, само дето шумът на вълните, врязващи се в скалистия бряг стана по-близък и по-ритмичен. Имаше нещо велико в този далечен тътен и то се отразяваше в малките очички до мен. Зеленикавият пламък на лятната лагуна угасна и се размъти като в бурна вода; нещо се промени, нещо не беше наред в тези очи. Косматата лавина ме блъсна силно и ме събори; жълтите зъби опариха лицето ми; чух плътта си и видях очите си – отразени в неговите.

Ето това не беше наред.

Аз не бях от този свят, разбрах го. Скочих енергично и се хванах за един не-много дебел клон. Нерезът започна да ме гледа странно докато свалях остатъка от дънките си – като по чудо се бях отървал със драскотината по бузата (или поне само нея усещах в момента). Бялата ми плът ярко контрастираше на фона на обгърнатото с мъх дърво. Свечеряваше се. Сумрак обгърна високите дървета, вятърът почти спря. Подръпнах фалоса си – странно защо, той въобще не беше измръзнал, въпреки че ми беше хладно… Ръката ми механично извърши едно заучено движение; в този момент шопарът изгрухтя. Погледнах го отново в очите – странното ми отражение в тях бе придобило по-реални очертания… Червеното зарево на залеза проблясваше между дългите борове; розовеещото небе хвърли своите звезди върху черната земя – тя се раздвижи и отлетя нанякъде…

Останах сам на дървото. Полугол – полусвит на твърдата кора, размишлявах над това, което се случи. В мен се беше събудило нещо древно и велико, нещо забравено от света, от самотата ми:

Аз обичах природата, и тя също ме обичаше

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари