Тъмнина, ярост, мъка… копнеж по несбъднатото… болка от преживяното… море от разномирисни ухания на скапания живот… Разлива се и ме задушава в прегръдката си без да ме пита искам или не искам. А аз се промъквам, боря се и пълзя устремен към малката мъждукаща светлинка там някъде далеч зад този безкраен кошмар. А той, кошмарът, не само не свършва а става все по-огромен и аз отчаяно се опитвам да се събудя. Вече започвам да се питам: „Ще свърши ли?“ И когато свърши дали ше има нещо след него или оттам ще започне вечността. Черната, студена, безчувствена, безвременна, безплътна и безпространствена празна вечност. И кое е за предпочитане? Кошмарът или … Хм… Черни мисли… Идея! Да. Има кратък път към Края на кошмара – да се оставя да ме задуши. Всъщност както изглежда той ще ме задуши и без да му се оставям. Толкова е огромен, а аз съм толкова незначителен… Не зная защо продължавам да се боря. Може би защото не искам да се предам толкова лесно… А може би все още вярвам, че мога да го победя. Всъщност неверието ми изсмуква силите. И не защото не вярвам в себе си, а защото вече не зная какво има от другата страна.
Някога аз плувах по повърхността. И това не беше кошмар, а просто сън. От дълбочината се подаваха ръце и чувах гласове, които викаха за помощ. В моята лодка имаше много място. Многото ръце се хващаха за борда и се вмъкваха в нея. Аз им помагах, като изтеглях обезсилените тела. От непрекъснатото претоварване, дъските изтъняха, прогниха и се начупиха… Сега Много ми се иска да извикам „Помощ!“. Само че… не виждам лодка…
Все още се боря, защото мисля, че там до онази призрачна светлинка някой ме чака и се моли за мен. Поне вярвам в това – единственият смисъл на борбата ми.
