Умът ми се е превърнал в малка топка, която подскача из тялото ми. Стопил се е!
Всичко се е стопило защото грее слънце. Дори снощтният лед се е стопил : капе, тече – потоци, реки и накрая море.
А аз, аз съм просто едно камъче хвърлено в морето и потъвам ли, потъвам. Все по-надолу, все по на тъмно. А там долу няма дори риби. Само от време на време между скалите премине някоя придънна риба с фенерче над очите.
Няма и растения. Няма и пясък. Само дето има вода. Иначе не бих могла да разбера, че съм в море.
Интересното е това, че мога да дишам. Да, наистина дишам. Само че не през устата, а през едни дупки направени зад ушите ми. Такива каквито имат рибите – хриле!
Сега се чудя, колко още ще потъвам. Около мен има само скали.
Искам да заплача, да извикам, но не мога. Не мога защото всичко около мен е вода.
И сякаш, очите ми са като на риба – сухи.
А когато си отворя устата не излиза нищо друго от нея, освен мехурчета. Мехурчета пълни с кислород и въглероден двуокис, отделени от белите ми дробове, които всъщност ги нямам. Също като на рибите.
По едно време се заклещвам между две скали. Не мога да мръдна, нали съм човек и имам толкова много крака и ръце, глава и всякакви други там.
Но ето, както се въртя между ръбестите скали и се опитвам да се освободя от неравностойната схватка, усещам как тялото ми става хлъзгаво, мокро и люспесто. Точно като на водно животно, като на рибите. И докато се въртя, се изплъзвам от скалите и отново започвам да потъвам.
Но ето, точно срещу мен някакви водорасли. С големи, закръглени листа. Аз минавам между тях и когато излизам не усещам вече нито ръцете си, нито краката си.
Поглеждам се в бисера на една мида и какво да видя? Имам аеродинамична форма, също като на рибите в морето. Става ми мъчно и се опитвам да докосна краката си, но не мога. Опитвам се да ги погледна, но не мога да завъртя главата си – нямам врат!
Все още не вярвам, но се опитвам да плувам в права посока, а не все да потъвам.
И успявам! Само че не мога да завивам. Спомням си, че нямам крака и правя опит да мръдна нещото отзад. И го мърдам! Това трябва да е опашка, също като на рибите.
Аз плувам!
Не мога да говоря, не мога да плача, само плувам. Е, поне все още мисля. Но докога?
Въобще, риба ли съм?
От тук плувам нагоре!
Вече мога да плувам, дишам спокойно, оглеждам се в перлите на мидите и наистина съм красива : синкав цвят, точно като морето. Даже съм прозрачна!
Сега се изкачвам още по-нагоре, виждам светлини, но замъглени. Сякаш са пречупени. И замечтавам да ги видя извън водното равнище!
Показвам главата си, но изведнъж усещам че вече не съм риба!
Сега пак имам крака! Струва ми се, че са зелени!
Чувствам се доста тежка и май имам нещо на гърба си! Като че ли съм костенурка!
Да, наистина съм костенурка! Ама съм красива!
И все още мисля!
Забележка от Труден: Голяма част от материалите, изпратени от mila_74 не са нейни, но не носят името на автора. Truden Web Site не гарантира авторството на тази статия
