Суфизмът не е религия, не е философия, не е вяра в комплекс от ритуали, а процес на получаване и реализация на свръхрационалното знание. При това за постигане на целта суфиите използвали много религиозни практики и обреди, молитви, различни психофизически техники, медитативни практики, работа с музикални произведения, текстове и мантри, активни движения, танци, имащи своите паралели в езотеричните и екзотеричните школи в различни култури.
Истинските суфии не са догматици и фанатици, те са свободни от кастови, вероизповедни и национални предразсъдъци. Заради присъщия им стремеж към етична чистота и безупречност, често ги наричат „Рицари на Чистотата“.
Суфизмът никога няма да престане да съществува, защото докато има живот на земята, душата на човека ще се стреми към радостта, съвършенството и красотата. Докосването до суфиите, носители на древната мъдрост, която от векове помага на хората да открият своето истинско място в живота, ще дари съвременния човек със сила и вдъхновение.
Хазрат Инайят Хан
(5.07.1882 – 6.02.1927)
Инайят Хан е роден в град Барода на индийската провинция Гуджарат на 5 юли 1882 година. Неговият дядо, известен придворен музикант, изобретил нотна система за индийската класическа музика и основал в град Барода музикална школа за индийска класическа музика, която съществува и до днес. Бащата на Инайят също бил музикант и момчето от най-ранно детство израства в атмосфера, изпълнена с музика, която става неговият живот. Но освен заниманията с музика, които били семейно задължение за всички в семейството на придворния музикант, Инаят изучавал и поезия. Семейството му изповядвало исляма и от ранно детство Инайят се молел пет пъти на ден заедно с възрастните. На девет години той получава награда от двора на Бародския махараджа – скъпоценна огърлица и стипендия за прекрасните си изпълнения на религиозни химни.
Момчето се учило прилежно, философията и религията го привличат твърде рано. На 18-годишна възраст започва да обикаля Индия с концерти. По време на тези пътувания като музикант си спечелва главозамайваща слава, удостояват го с титлата „Новият Тансен“ по името на великия мистик и певец, живял няколко века преди това в Индия. В Северните територии на Индия го наричат „Утринната звезда на музикалното възраждане“.
По време на своите пътешествия той търси познанства и беседи с мъдреци и философи, които по онова време в Индия се срещали достатъчно по пътищата. Това били хора от различни религии – мюсюлмани, сикхи, индуисти, будисти. На пръв поглед съдбата на пръв музикант на Индия за Инайят е предначертана, но освен музиката, го привлича и някаква тайна, лежаща в основата на мирозданието. И веднъж, когато бил потънал в молитва вече от няколко часа, на разсъмване чул ясно гласа на факира, който будел народа за първата молитва: „Стани човече, от своя дълбок сън; ти не знаеш, че смъртта те дебне всяка минута; ти не мислиш какво бреме си взел да носиш и колко дълъг е пътят, който ти е назначен. Ставай, човече, понеже скоро вече ще изгрее слънцето“. Тези думи на песента така трогнали Инайят, че от очите му потекли сълзи и тогава той разбрал, че никаква земна слава, която идва и си отива, не може да се сравни с онази вечност, която стои зад пределите на нашето разбиране, че развлеченията, успехът на музикалното поприще са безполезни за спасението на душата.
Този ден преобърнал живота му, в него започнал да се пробужда мистикът и мъдрецът, а музиката отстъпвала на втори план; макар че до края на дните си той живеел с музиката, с нея се обръщал към Бог, но сега станал преди всичко човек, стъпил на пътя на духовните търсения.
От хилядите духовни направления в Индия, най-много го привличат суфиите – харесва му от една страна тяхната кротост, от друга – прямотата им. Ако официалният ислям не държи особено много на музиката, то суфиите я използват с много усет по време на своите срещи. Музиката за тях е начин да стигнат до състояние на божествен възторг, да се откажат от двойствеността, да се приближат до Бога, да се докоснат до Него, да загубят своето „Аз“. Това състояние на божествен възторг вече било познато на Инайят, когато се потопявал в морето от прекрасни звуци.
През 1910 година Хазрат Инайят Хан получил покана да изнесе концерти с индийска музика на Запад – отначало в Америка, а после в Париж, където се среща с Клод Дебюси, на който подарява мелодии, които сега могат да бъдат проследени в някои симфонични произведения на този композитор.
През 1913 година Хазрат Инайят Хан заминава за Русия, където се запознава със Сергей Толстой, сина на знаменития граф, писателя Лев Толстой. Там той се среща с Александър Скрябин, комуто също подарява мелодии, сред които е и „Танц на афганистанската сабя“, която по-късно композиторът използва в произведенията си. Двамата обсъждат съчиняването на симфония, която да се казва „Мистерия“ и която Скрябин по-късно наистина написва, вдъхновен от понятията на мистицизма. В Москва, няколко месеца преди да започне Първата световна война се ражда Нуруниса – по-голямата дъщеря на Хазрат Инайят Хан. По-късно тя е наградена с британски георгиевски кръст и френски военен кръст.
След 1914 година най-важното постижение на Учителя става създаването на движение, обединяващо суфийските братя и сестри под духовното знаме на любовта, хармонията и красотата.
Същността на това безпрецедентно движение бил идеалът за постигане на духовна свобода, уникално разкриване на философската секретност и тайнственост за благото на цялото човечество, за пълно освобождаване на религиозното и езотерично знание от догмите на църковните и псевдо-духовни власти, като с това носи абсолютно нов подход към духовност, която няма нито кастови, нито вероизповедални различия.
Суфийското Послание, което Хазрат Инайят Хан носи на света, може да се сравни с космическа симфония на любовта, хармонията и красотата, пробуждаща сърцето и търсеща пътя на истината. Затова също както красотата на една мелодична песен настройва човека към мистичните понятия за Любов, Любящ и Възлюбен, така и той разкрива в него (в посланието) магическата сила, мистиката на звука.
През 1926 година Инайят се връща в Индия и скоро след това, през 1927 година напуска този свят. Гробницата му се намира в Делхи, в квартал Хазрат Низамуддин. Онези, в чиито души дълбоко са влезли думите на Инайят Хан, всяка сутрин носят тук листенца от рози.
След него останали тринадесет тома със стихове, пиеси и лекции. В известен период от живота си той спрял да пише книги, но учениците му, осъзнавайки ценността на произнасяните слова, започнали да записват неговите думи. Още много предстои да бъде изследвано и да научим повече за Инайят Хан и неговите „Послания“, чиято главна цел е хармонизацията на различните съсловия и религии, но съвсем не и уравниловката им. Най-голямата заслуга на Инайят Хан се състои в това, че той дава на западния свят онази философска система, която преди е била достъпна само на мюсюлманите. Той открил как да промени начина, по който се поднасят суфийските идеи пред западния човек.
ГАЙЯН
(откъси)
Книгата „Гайян“ (1923) съдържа мисли, които посещавали Инайят Хан
по време на медитация. „Гайян“ означава буквално „песен“, „песнопение“ (хинди).
– АЛАПА* – * Импровизация. Бог говори божественото си слово на човека под формата на съвети.
Бог e отговор на всеки въпрос.
Направи Бога реалност и Бог ще те направи истина.
Бог е сътворил човека, а човекът е сътворил доброто и злото.
Ако Всемогъщият Бог избира, то Той има достатъчно сила, за да превърне твоя щит в отровен меч и дори твоята собствена ръка в ръка на твоя враг.
Дай всичко, което имаш и приеми всичко, което ти се дава.
Твоите велики врагове са тези, които са ти скъпи и близки, но твоят още по-велик враг – това си ти самият.
Какъвто и път ти да избереш, правилен или не, знай, че зад теб има една могъща ръка, за да ти помага.
Опри се на доверието към Бога и виж Неговата невидима ръка, действаща чрез всички източници.
– АЛАНКАРА* – * Украшение. Причудлив израз на идея.
Безразличие!
Мой най-близък приятелю, прости ми, че трябва винаги да съм срещу теб като твой противник.
Скромност моя!
Ти си воалът на моето тщеславие.
Смирение мое!
Ти си същността на моето тщеславие.
Тщеславие!
И светец, и грешник пият от твоята чаша.
Тщеславие!
Ти си фонтан от вино на земята, където дори Небесният Цар идва да се напие.
Паун!
Дали твоето тщеславие не те кара да танцуваш?
Мои боси нозе!
Стъпвайте по-нежно по пътя на живота, да не би шиповете по пътя, да не се карат, че вие ги тъпчете.
Мой Идеал!
Понякога си представям, че ние сме на една люлка: когато аз се издигам, Ти се спускаш към стъпалата ми, когато пък аз се спускам, Ти излиташ над главата ми.
Самозависимост моя!
Ти ме правиш беден, но и богат в същото време.
Мое чувстващо сърце!
Колко често искам да беше ти от камък.
Ограниченост моя!
Ти си като прашинка в окото на моята душа.
Пари!
Вие едновременно сте и благодат, и проклятие. Вие превръщате приятели във врагове и враговете в приятели. Вие премахвате безпокойството от живота и в същото време го носите със себе си.
Време!
Аз никога не съм те видял, но съм чувал твоите стъпки.
Време!
Ти се прокрадваш в моята печал, бягаш в моето веселие, а в часове на търпеливо очакване стоиш неподвижно.
Време!
Ти си сякаш океан и всяко движение на живота е твоя вълна.
Небе!
Ти си море, по което плува лодката на моето въображение.
Мое замислено „Аз“!
Не упреквай никого. Не бъди недоволно от никого. Не таи злоба срещу никого. Бъди мъдро, търпимо, внимателно, вежливо и добро към всички.
О, моя независимост!
Колко много жертви ти принесох, а ти си все недоволна.
Доверчивост моя!
Ти толкова често си ме разочаровала, а аз все продължавам да вървя след теб със затворени очи.
Чувство мое, откъде идваш ти?
– От вечно бликащия извор на твоето сърце.
Въображение мое, ти какво си?
– Аз съм потокът, който захранва фонтана на твоя ум.
