Българийо, моя любов!

0

Литературното творчество, както всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец, демиургът “играе” така, че публиката – очарована – забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, воня, плът, коси, жлъчка, кръв… и вижда божество, излъчващо потоци енергия. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, и в най-значителна степен – литературата, особено поезията – могат по всякакъв начин да пренебрегват канона, следвайки единствена цел: да омагьосат, да изкарат съзнанието на типичния (стандартен) простосмъртен в други, по-високи етажи на битието. Тежко им, ако не успеят: тогава публиката вижда дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръстче фъндъците слама, които стърчат във всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста или снизходително го потупва по гърба: “Ка-арай нататък! По-нататък може пък да успееш”. Веднъж неочарована обаче, веднъж прогледнала трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, тя (публиката) страшно упорито му се съпротивява, не позволява да бъде омагьосана, т.е. превзета духом отново. Получава се нещо като с веднъж неслучилата “любов” – просто първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край: вече никога на това място няма да пеят щурци, цветя да цъфтят, няма да има любов между точно тия две сърца.
Мисля, по това публицистиката например, или литературната критика се отличават от самото изкуство. Там, където публицистът разчита на обмисленото слово, на разумно подредената фраза, точно там Поетът, истинският Артист, нещо си бъбри нехайно, каканиже или се премята като смахнат по сцената… и – как става то, не знам – излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневното (реалното), ти ставаш нещо като наркоман, който непрекъснато търси начин да види света наоколо по-многоцветен, изобщо еуфоричен, наситен с щастливо приключващи екшъни и безкраен романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Нужна му била логика?!… Но това е друг тип логика: познанието, което ни предава артистът, има трансцендентален характер, иде от бездните на космоса в божествената човешка душа.

Как упойващо ми действа оня мирис, дето се носи от старите схлупени соби, наблъскани с исторически реликви и битови предмети от Османско време! Копривщица и Клисура, Панагюрище, Калофер, Карлово и Сопот, черквата край село Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби из припеците на Троянския балкан, каменният мост над бълбукащата стръмно вода в Брацигово и мястото зад лозята край пътя, дето била някогашна Перущица, чаршията на Пазарджик и, пак там – катедралната черква “Света Богородица” до реката, оглозганата от куршуми на налитащите кюрди на Тусун бей Баташка черквица , шуртящата над позеленелите улеи и калдъръми ледена планинска вода, ромолящата кристална вода от извори и бронзови или поръждавели чучури, мирисът на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма сред запустели буренясали дворчета, дето се мотаят улични помияри и съседски кокошки, оградени, в плен на внезапно разлашкани и рушащи се каменни или кирпични дувари… Ароматът на шаяк и гайтани, просмукани от прах, тежкият мирис на овча вълна, тръпчивият – на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или ситното лястовиче жижикане, цицикане, придаващо особена лепкавост на въздуха наоколо, струйката тъничка миризма на угнила шума в яркозлатистия тракийски подиробед…

Каква палитра от аромати, отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, боже мой! И всичко ми говори, и всичко ми шепне: “Това ти е мило и драго, защото това е мирисът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия, Македония многострадална…”

Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца в рода. Каза ми го старото отче някъде около 1976-та край Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що монтираха микрофоните за Втори юни… Ама че самолюбец бил тоя синковец! Тщеславието му мерило ръст не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан, възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният и родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компанията на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак в Одеса… да учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащинската си милозливост масло в огъня. Едно говорят тия, дето са общували приживе с Христо Ботйов, друго се чете у самия Ботев; да съпоставим, па да решим кому да повярваме, или и двете страни са прави – понеже описват различни нива на битието у таз необикновена личност.

“Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (…), весел, отворен характер” (Ст. х.Гендов).

“Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (…), никога не предизвикваше другарите си към препирня (…) и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат” (Г. Смилов).

“В интимна среда той беше много весел, шеговит (…), като се развеселеше, декламираше самичък” (Д. Ночев).

“Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички” (Ст. Блъсков).

А сега да чуем и самия него.

“Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости” (из писмо от 12 февруари 1876-та).

Питам се: ако я нямаше тая висша степен самовлюбеност – да даде началния тласък към висините на измъчената ни българска гордост у 28-годишния потомък на даскал Ботьо, какво би бил сега мижавият Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско бельо и покривки, дето биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки и дамски кюлоти… Излиза, че най-драстичното отрицание на уседнал, порядъчен животец в ония условия е усукало, запрело, та и източило най-перспективната нишка в бъдещето на цял народ.

“Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му” – пише за него Захари Стоянов , който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче съобщава най-същественото за твореца: че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко публицист, вестникарин) и поезия вади от дълбините на своето “его”, което не е някаква си амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на българския генетичен код и жизненост.

Колцина измежду нашите артисти не стоят дръпнати настрана от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои – е, един Вазов , например, с всичкото си уважение, което му дължим! Пък и колко други… Чуйте го как само говори даскалският син – същински стопанин на България ! Е? Къде е отишло самолюбието, младежкото грандоманство?… Няма ги. Прелели са се в нещо, качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките им лъстиви преображения. Колко велика нужда имаме точно сега от такъв тип личности, а не от кокошкари, завистливо бленуващи т.нар. Западна цивилизация!

Jores

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари