Оптимистично за кризата в образованието
Ангел Грънчаров

Ситуацията в българското училище (средно и висше) все повече буди тревога. “Учениците не искат да четат и учат”, “На преподавателите не им се работи, те не изискват” – тези често повтаряни констатации задължават да се вникне в същината на ситуацията, да се разбере защо е така. Става дума за симптоми, които говорят за болест на българското образование. Съвсем не може да ни бъде вдъхновение това, което е било “преди”. Рефренът за “разрухата”, обхванала и българското образование, навежда на мисълта, че не се разбира нещо кардинално важно. Щом като “системата на несвободата”, щом като дирижираното командно образование ни се мержелее като идеал, то явно нещо в понятията ни е сбъркано. Обикновено се позовават на “тоталната анархия, която се получи в резултат на нашия демократичен преход”, но това подлежи на тълкуване. Много често при прехода от несвобода първите явления на свободата наистина могат да изглеждат като “анархия”, която трябва да се осъжда и “бичува”. Но това… съвсем няма да ни помогне. Защото близо до ума е, че подобни крайни оценки може би се дължат на неразбиране смисъла на ставащото.
Имали сме някога образование, “с което сме можели да се гордеем в Европа и в света, но сега всичко разрушихме” – ето една предпоставка на паникьорското съзнание, която съвсем не е безспорна. Тези, на които им се струва така, доколко разбират смисъла на образованието, автентичния смисъл на ставащото в училище?
Учениците някога наистина бяха “дисциплинирани” и учеха, но по принуда, под жестокия натиск от страна пълновластните образователни инстанции, едва ли обаче защото са го желаели. Те бяха изпълнителни, многознаещи, послушни, четящи, податливи на натиск, а пък учителите могат да си спомнят онези блажени времена единствено с тъга и мила носталгия. Какво ли трябва да се направи, за да върнем миналото, блаженството на “всепослушанието”? Понеже с него сме били по-подходящи за Европа, а пък с днешната “анархия” ставаме само за Африка?!
В годините на демокрацията в задушните коридори и стаи на образователната институция нахлу свежия вятър на живота. Онова, което имахме дотогава, не беше живот: не е живот млади хора да се държат като благовъзпитани старци, не е живот те да бъдат така послушни. Напротив, нормалното е да бъдат непокорни, да не се подчиняват, да са склонни да спорят, да изискват да бъдат третирани като свободни човешки същества. Разбира се, на онези, на които послушанието им изглежда като идеал, им става студено от “вятъра на промяната”. Те затова и мечтаят за уюта на тихото и кротко съществуване в безпроблемното, но неживо образование “преди”. На което обаче липсваше тъкмо най-важното: живеца на автентичното, същностно, човечно образование и възпитание.
На днешната “лудница” в училище едва ли могат да издържат ония, които са така верни на идеала на манипулираното образование, при което ученикът е изцяло безправен обект на въздействия, от който се изисква само подчинение, който трябва само да изпълнява. Днес учениците са съвсем други, не изпълняват, не искат да четат, не знаят какво искат, объркани са, лутат се, бездействат, правят много глупости.
Ще си позволя да изразя в най-екстремна форма позицията си, за да се открои същината на цялата работа. Движещата сила на истинската промяна и на поврата в училището е тъкмо съвременният “анархистически настроен” и “нищо смислено не правещ” ученик, който обаче с всичко, което прави, показва, че повече няма да приеме диктата на едно наложено му против неговата воля образование. Ето затова и възпитатели, и образователна институция от години немеят пред ставащото и затова са така отчаяни, защото повече просто няма как да се върне старото, добре познатото, уютното. Ето затова от години така несмислено правената “реформа” се изроди в поредица от външни, незначителни и много често глупави козметични промени, които са далеч от ясното разбиране за това какво може и следва да се прави.
Ето че стигнахме до възловия момент: какъв е автентичния смисъл на образованието?
Училището трябва да служи на живота, а образованието – на смислено живеещата, на свободно правещата своя живот човешка личност. В съвременния свят образованието в още по-голяма степен и още по-ясно трябва да стои до основната си мисия: да подпомага раждането на самостоятелно мислещата, суверенна човешка личност, която сама прави своя живот, която уверено преодолява трудностите по пътя на своята себереализация и себедоказване. Училището не може да “фабрикува” стандартни, изпълнителни, “униформено” мислещи безизразни безличия. Напротив, центъра, фокуса, ядрото на ставащото в него е именно раждането на личността, съпротивата срещу безличието, порива към свобода, устрема към индивидуалност, свобода, личностност. Училището трябва да бъде пространството на свободата и на свободния избор, в което младият човек се чувства насърчен да работи върху своята личност, върху самостоятелността си, в което той чувства и сам поема върху плещите си тежестите на свободата, на отговорността за собствения живот. Изпълнителният и послушен ученик не може да стане личност. Ето защо онази система, която наистина не издържа под напора на живота, и която фабрикуваше само безличия, е отговорна за крещящия личностен дефицит в нашето общество, от който толкова си страдаме в годините на демократичния преход.
Смея да твърдя, че в тези години българското образование, също както и обществото като цяло, преживява най-тежкия и отговорен период на съществуването си. Най-съдбовна обаче е промяната в съзнанието, в начина на мислене, в разбирането на смисъла, в култивирането на една автентична култура на свободата, от която зависи всичко. От това доколко смело ще отговорим на предизвикателствата на самия живот зависи кога животът у нас ще се върне в естественото си русло, от това зависи дали изобщо ще станем някога модерно и проспериращо общество. Главният фактор в общностния живот е активната, самодейна, самостоятелна, зряла и отговорна личност. От качеството на човешкия фактор зависи бъдещето ни. Най-главното е защо младите хора у нас все още не намират в училището и в учителите свой партньор, който най-съзнателно да ги подпомага и насърчава в поемането на тежестите на самостоятелния и свободен живот. Ако ситуацията в българското образование не преживее колкото се може по-скоро действителен поврат към ценностите на автентичната свобода, то нашето общество е осъдено на бедност и на недостойно съществуване десетилетия напред.
Днес, а и в предишните бурни години на обърканост и имитация на промени, в българското училище е налице ситуация, в която главният фактор – учениците! – все по-безапелационно се съпротивлява на един канон на образование, който е вътрешно чужд на безсъзнателно напиращия от гърдите им порив към новото и истински потребното им. Учениците не са “пощръклели” или “побеснели”, това, което правят, не е случайно. То е израз на една безсъзнателна увереност, че нещата в училище отдавна са демоде, отдавна не отговарят на съвременността и следователно трябва да отидат по дяволите. Това е наистина революционна ситуация, която или ще бъде овладяна от една поредица от спешни, новаторски и решителни реформаторски действия и промени, или пък, неовладяна, както, впрочем, е досега, ще доведе до цялостна разруха, срив и ексцесии, които съвсем няма да са така безобидни като това, да речем, че сега учениците не искат да четат учебници.
Това, от което страда днешното образование, не е “прекомерната свобода”, а по-скоро липсата на свобода, нейното отсъствие и за учителите, и за учениците. Поривът към свобода и на едните, и на другите на повърхността се схваща като “анархия”. Учениците най-открито, неумело, но все по-решително искат свобода. Техният бунт срещу отживялата времето си система се изразява в това че вече не са така “кротки” и изпълнителни, че не искат да четат учебници, че бягат от часове (биха ли бягали от училище учениците ако намираха в него някакъв смисъл за себе си?!), че си “губят времето” като седят пред компютрите.
Днешният учител пък е притиснат от две страни и се “пържи” на два огъня: учениците с тяхната отдаденост на “анархистично разбраната свобода”, и образователните инстанции с техните абсурдно-комични опити да задържат повеите на новото и на свободата, налагайки регламенти и програми, абсолютно неприложими в живота или направо вредни за живота. На съвременния учител още в по-голяма степен му е нужна свобода, това е “противоотровата”, която ще спаси и ще възвърне патоса на българското образование, и тя се изразява в доверие. Доверие към творческите възможности на българския учител да се справя сам и да поема тежестите на отговорната си мисия. На нашия учител трябва му вярват и да не се опитват да го унижават, превръщайки го в прост чиновник и изпълнител на нечия замислена някъде в етажите на властта и така чужда на духа на съвременното образование чиновническа воля.
Ще завърша с нещо “странично” или странно звучащо. Твърдят например, че “някога”, пък дори и сега, в “плачевната ситуация”, в която се намираме, българските ученици “знаели повече” от американските, пък дори и от европейските. На фона на нашите ученици младите американци били направо “невежи. Това се изтъква като потвърждение за плодотворността на нашите традиции в образованието, и изводът е само да им бъдем по-верни, за да смаем света с постиженията си. Америка обаче е най-просперираща и богата страна, водеща в модерните технологии, а също, навярно, и в образованието, което обслужва както технологията, така и толкова динамичната и адаптивна американска икономика, основана на свободата и предприемчивостта на милионите човешки същества, устремени към своя успех. Как тогава да си обясним защо ние, толкова “образованите”, “умни” и “знаещи”, не сме способни да си уредим живота като американците или поне като европейците? От което пък следва извода, че и американското, и европейското образование са тясно свързани с потребностите на живота и най-ефективно го обслужват. Докато нашето не се справя със задачата си.
Готови ли сме да признаем тази истина и да започнем на чисто, като престанем да се самозалъгваме, че сме “по-добри” от всички други, но необяснимо защо сме си най-нещастни?!

Поръчай книгата Труден Бог
предишна писаницаТри години Truden Web Site
следваща писаницаДенят на независимостта
Truden Web Site
Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
най-стари
най-нови най-гласувани
Мнения в полето
Виж всички коментари