Из *Сезоните говорят*

0

“През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата белееше самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки…
По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на приказка… Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства. В снега оставяше ярки дири едно ярко червено сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град. Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега, погледна снежния човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре…-Да не смяташ да спираш?-попита снежният човек, усетил намеренията му.
-Май… Няма голямо значение… – тихо отвърна сърцето.
Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата.
-Май наистина няма чак толкова голямо значение… – още по-тихо каза сърцето.
-Трябва да говориш по-силно, ако искаш да те чуя.- посъветва го снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше… Помисли си, че не всяка нощ му се случва да види самотно сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира. Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по-силно.- Виж сега, не можеш да спираш посред зима, така де… Студено е. То и да е топло пак не бива да спираш! Изобщо… Защо ще спираш???
-Май наист.. няма…
Но този път снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека-полека започва да губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и изпаднал в най-голямата паника, в която може да изпадне един снежен човек, започна да вика:
-Толкова приятно студено е! И без друго животът ми не е от най-дългите, не е честно да спреш в най-вълшебната част на нощта. Нямаш ли сърце?
-Тъжно ми е. Обаче… Не ми е студено. Ти ме стопли… Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце?
-Не… Да…-Снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце.- Ще опитам отначало: Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля, че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. На пролет всичко свършва.
-Кратко и ясно.-каза сърцето.
-Просто и ясно – поправи го снежният човек.- И…… И е тъжно.
Снежният човек се замисли… Обичаше живота си такъв, какъвто е – кратък, бял и тих… Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.
-Искаш ли да направиш нещо за мен?-внезапно поде снежният човек.- Искаш ли да ми разкавеш за… За пролетта.
Двамата затвориха очи, сърцето остави тищината да се разходи помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея:
-Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. Обича да боядисва. Тук ще избере оранжево, там – жълто… После розово. Нахална и зелена… Истерично зелена! Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят. А те пеят ли, пеят… Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва. Стъпките и събуждат земята, тревата, слънцето. Е-е-х, слънцето… Такава е тя… Слънцето, да… Топло е.
Сърцето блажено отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо. Беше само! Малка вада струеше от мястото, където снежният човек затвори очи, за да слуша за пролетта… Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше сърцето и бързо попиваше в пръстта. Пролетта изпрати първите си топли дни… “

———————————————-
Горното разказче е текст на песен (да-а-а, нищо, че е в проза) от едноименния албум на група ПИФ. Повече за групата можете да прочетете ТУК

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари