Понеделник
Отказах се от книгата за Ролбон; край, вече не
мога да пиша. С какво ще запълвам живота си?
……………………
Взех писалката си и се опитах да продължа работата
си; до гуша ми бе дошло от разсъждения за миналото,
за настоящето, за света. Исках само едно: да имам
мира, за да завърша книгата.
Погледът ми обаче попадна на топчето бели листи,
останах поразен от видът им и застинах с писалка в
ръка, вторачен в снежнобялата хартия: тя беше тъй
осезаема и очебийна, с тъй доловимо присъствие. В
нея имаше само настояще. Буквите, които току-що бях
изписал, още не бяха засъхнали, но вече не ми при-
надлежаха.
“Постарали се да пръснат най-зловещи слухове…”
Бях обмислял изречението, отпърво то беше частица
от мен. Сега бе запечатано на хартията, опълчваше ми
се. Вече не го разпознавах. Неспособен бях дори да го
премисля. То беше там, пред мен; напразно бих дирил
в него някакъв белег за произхода му. Всеки би могъл
да го напише. Ала аз, аз не бях сигурен, че съм го на-
писал. Буквите вече не лъщяха, бяха сухи. Това също
бе изчезнало: нищо не оставаше от мимолетния им бля-
сък.
Огледах се тревожно: настояще, нищо друго освен
настояще. Леки, здрави мебели вгнездени в настояще-
то: маса, креват, гардероб с огледало – и аз самият.
Разкриваше ми се истинското естество на настоящето:
то беше онова, което съществува, а всичко неприсъ-
ствуващо в него не съществуваше. Миналото не съще-
ствуваше. Ни най-малко. Нито във вещите, нито дори в
мисълта ми. Естествено, аз отдавна бях разбрал, че
моето собствено минало ми се беше изплъзнало. Дото-
гава обаче смятах, че просто се е оттеглило извън
моя обсег. За мен то сякаш бе един вид излизане в
пенсия; друг начин на съществуване; състояние на необ-
вързаност и покой. Когато ролята му приключваше,
всяко събитие кротко и от само себе си заемаше мя-
сто във въображаема кутия и понеже е трудно да си
представиш небитието, се превръщаше в събитие “на
почетна длъжност”. Сега знаех: нещата в своята ця-
лост са такива, каквито изглеждат – зад тях…ня-
ма нищо.
Няколко минути останах погълнат от тази мисъл.
После разко разкърших рамене, за да се отърся от
нея, и примъкнах към себе си топчето хартия.
«…че наскоро е изготвено завещание.»
Внезапно изпитах безкрайно отвращение и писалка-
та се изплъзна от ръката ми, като пръсна мастило.
Какво се бе случило? Погнусата ли ме бе обзела? Не,
съвсем не, стаята изглеждаше лепкаво уютна като все-
ки ден. Само дето масата ми се струваше някак си по-теж-
ка, по-плътна, а писалката – по-осезаема. Ала госпо-
дин Дьо Ролбон току-що бе умрял повторно.
Миг по-рано той все още бе тук, в мен, спокоен и
топъл, и час по час го усещах да шава. Беше жив, по-
жив за мен от Самоукия или от съдържателката на
“Железничарска среща”. Не ще и дума, действуваше
на своя глава, способен бе дни наред да не се мерне,
но често, по време, което по необясними за мен причи-
ни му се стореше подходящо, той като човече от баро-
метър си подаваше носа и съзирах бледото му лице и
синкавите страни. А дори да не се появяваше, оста-
ваше стаен в моето сърце и ме преизпълваше.
Сега от него нищичко вече не бе останало, тъй както
по браздите от засъхналото мастило не бе останал до-
ри споменът за изначалния им блясък. Моя си беше
вината: бях изрекъл единствените слова, които не би-
ваше да споменавам – бях казал, че минало не съще-
ствува. И отведнъж, тихомълком, господин Дьо Рол-
бон се бе възвърнал към своето небитие.
Взех в шепи писмата му, опипах ги с някакво от-
чаяние.
“И все пак – рекох си, – все пак именно той е
очертал тези знаци един подир друг. Докосвал е хар-
тията, придържал е с пръсти страниците, за да не се
разместват от натиска на перото.”
Късно беше: думите ми вече нямаха смисъл. Вече
не съществуваше друго освен снопче пожълтели листи,
които стисках в ръце.
…………….
Часовникът бие четири. Ето вече час, откак съм тук,
седя на стола със скръстени ръце. Започва да се смра-
чава. Друго не се е променило в стаята: бялата хар-
тия все така е на масата, до писалката и мастилница-
та… Ала никога не ще допиша започнатата страница.
Никога вече не ще поема по улица Мютиле и бу-
левард Рьодут, за да отида в библиотеката и да се
ровя в архивите.
Иде ми да скокна на крака и да изляза, да сторя
каквото и да е, само и само да притъпя съзнанието
си. Но ако помръдна пръст, ако не остана съвършено
неподвижен, знам какво ще ми се случи. Не искам да
се повтаря. И без това няма как да не настъпи. Седя,
без да шавам; машинално прочитам на листа незавър-
шения пасаж:
«Постарали се да пръснат най-зловещи слухове.
Господин Дьо Ролбон вероятно се е подвел по тази
уловка, тъй като на 13 септември писал на племенника
си, че наскоро е изготвил завещание.»
Пристрастието ми към Ролбон прегоря, досущ
като любовна страст. Ще трябва да измисля нещо дру-
го. Преди години в Шанхай, сред кабинета на Мерсие
внезапно се отърсих от унеса си, пробудих се. Пос-
ле изпаднах в друг унес, живеех в царския двор, в ста-
ринни чертози, тъй мразовити, че зиме над дверите се
образуваха ледени шушулки. Днес се опомням пред
купчина бяла хартия. Факлите, празненствата в студе-
ните зали, униформите, красивите тръпнещи рамене са
изчезнали. На тяхно място в топлата стая е останало
нещо, което не искам да видя.
Господин Дьо Ролбон беше мой съдружник: той се
нуждаеше от мен, за да има битие, а аз се нуждаех от
него, за да не осъзнавам своето собствено. Набавях
суровината, онази суровина, която притежавах в изли-
шък, но не умеех да използувам: съществуването, моето
съществуване. А неговата задача бе да представя. Стое-
ше пред мен и бе обсебил живота ми, за да ми пред-
стави своя. Аз вече не забелязвах, че съществувам, вече
съществувах не чрез себе си, а чрез него; заради него
дишах, всяко от движенията придобиваше смисъл из-
вън мен, тук, точно насреща ми, в него; вече не виж-
дах, че ръката ми очертава букви върху хартията, нито
дори написаното изречение, но някъде отзад, отвъд
хартията, съзирах маркиза, който бе изискал да бъде
извършено действието ми и чието съществуване дей-
ствието продължаваше и утвърждаваше. Аз бях про-
сто способ да го съживя, докато той беше смисълът
на моя живот и ме избавил от самия мен. Какво ще
правя занапред?
Само да не мърдам, да не мърдам… Ах!
Не успях да овладея движението на раменете си…
Това и чакаше нещото, което ме дебнеше – ето че
връхлита, прониква в мен, изпълва ме. Няма страшно
– Нещото съм аз. Освободено, избавено, волно, съ-
ществуването обратно нахлува в мен. Аз съществувам.
Съществувам. Спокойно, тъй спокойно, тъй бавно.
И леко – то сякаш от само себе си се носи във въз-
духа. Трепти. Отвсякъде докосвания, които напират,
сетне отзвучават. Нежни, съвсем нежни.
…………………………
Скачам на крака. Ако поне можех да спра мислите
си, бих се се посъвзел. Нищо не е по-блудкаво от мис-
лите. Те са по-блудкави дори от плътта. Точат се без-
край и оставят странен привкус. А вътре в мислите са
думите, недовършените думи, наченки на изречения,
които непрестанно се връщат: “Трябва да свърш… Съ-
ществ… Мърт… Господин Дьо Ролбон е мърт… Не
съм… Съществ…” Напират, напират… и никога не
секват. По-неприятно е от всичко останало, понеже се
чувствувам отговорен и съпричастен. Например за свое-
образното, мъчително предъвкване на съществува съм
отговорен Аз. Аз. Веднъж заживее ли, по-нататък тя-
лото се справя от само себе си. Мисълта обаче я про-
дължавам и развивам Аз. Същствувам. Мисля, че съ-
ществувам. Като дълга лента е усещането, че съще-
ствувам – и аз бавничко я размотавам… Ако можех
да възпра мислите си! Опитвам, успявам: главата ми
сякаш се изпълва с дим… но ето че отново се отпочва:
“Дим… да не мисля… Не искам да мисля… Мисля
как не искам да мисля. Не бива да мисля, че не искам
да мисля. Понеже и това е мисъл.” Няма ли край?
Моята мисъл съм аз: ето защо не мога да спра. Съ-
ществувам чрез мислите си… и не мога да ги запри-
щя. Дори в сегашния миг – ужасно е, – ако съществу-
вам. Аз, аз сам се изтръгвам от небитието, за което
копнея: негодуванието и отвращението, че съществу-
вам, са всъщност способ да се обуслови съществуване-
то ми, да бъда тласнат в него. Мислите ми се зараж-
дат в мен като в шемет, усещам как напират в главата
ми изотзад… ако им се поддам, ще нахлуят напред,
между очите – а аз винаги се поддавм, мисълта на-
раства, нараства, става огромна, изпълва ме целия и
обновява съществуването ми.
…………………
Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, сту-
дената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли?
Ами защото нямам причини да не го сторя. И да оста-
на, и да свра безмълвен в някой ъгъл, няма да за-
бравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съ-
ществувам.
……………………….
…………………………………………………….. грамофонът
свири, съществува всичко се върти, съществува грамо-
фонът, сърцето тупти: кръжете, кръжете, жизнени со-
кове, сладостно кръжете, слузи и плакнатини от моята
плът… плочата се върти.
When the low moon begins to beam
Every night I dream a little dream.
Гръдният сипкав глас внезапно се извисява и из-
чезва светът, светът на съществуванията. Гласът е
принадлежал на една жена от плът, която е застанала
пред микрофон, пременена в най-хубавите си дрехи,
и песента е била записана. Жената: та какво толкова!
Тя е съществувала като мен, като Ролбон, нямам жела-
ние да я познавам. Това обаче е налице. Не може да
се каже, че съществува. Плочата, която се върти, съ-
ществува, трептящият въздух, пронизван от гласа, съ-
ществува, гласът запечатан на плочата е съществувал.
Аз, който слушам, съществувам. Всичко е цялост, съ-
ществуването е навред, плътно, тежко и благо. Но от-
въд тази благост, недостижима, съвсем близка и, уви,
тъй далечна, новородена, неумолима, безметежна, се
таи някаква… някаква суровост.
Из Погнусата – Жан-Пол Сартр
