Историята на две снимки или как открих Иракли
Годината 77, която завършихме строително инженерство с двама приятели заминах-
ме да отдъхнем от проекти и чертежи на морето. Знаете ли къде е Иракли, ни попита
майката на единия, която ни намери карти към Ленински районен съвет- на бунгало
с три легла. Какво повече ни трябваше?Иракли, за пръв път го чувахме това място, там имаше една гора, един пионерски
лагер и 5-6 бунгала. И морето.
Десет дни бяхме на много еднообразен режим. До обяд плуване и плаж, след обяд
мента и плаж, вечер бира и пресен сафрид от морето, където излизахме само за емо-
цията, имаше кой да я лови рибата. И това в пълна изолация от света. Само за храна се
засичахме в пионерския лагер с мальоците и ръководителите им. Бяхме дори поканени
на лагерния им огън. Единият от нас /не аз / бе хубавец и отнесе доста искрящи пог-
леди от някои пораснали вече пионерки. От тези дни имам една снимка, тримата на
плажа, млади и безгрижни.
Но явно това отшелничество не ни е било съвсем достатъчно, защото след месец за-
минахме пак на море в Созопол, но с момичетата, за които есента се оженихме.А това
е друга история.
Сега тези двама приятели ги няма, единият остана на 42 , другият преди година си
отиде. Аз, който се определям като неподреден в амбициите си, подвластен на емоци-
ята, а пък същевременно склонен към рискове в прекарването на свободното си време
съм тук, а тях вече ги няма. Понякога ми липсват.
Та след морето минах през Казанлък, имам много роднини там. Вървях си по пътя
и изведнъж без да разбера как и защо влязох в едно фотоателие. Сигурно съм искал да
се запечата на лицето ми това спряло откъм действие време, едновременно сладко и в
дълбочина леко тревожно с идващата неизвестност на бъдещето.
И защото такива мигове като Иракли са толкова редки, затова си ги спомняме с голя-
мо удоволствие и малко тъга.
В памет на Митко и Графа
Любомир Николов
