Твърде много безценни неща в живота си приемаме за даденост, чиято стойност не осъзнаваме, докато някой не ни я покаже по най-неочакван начин. Така стана и с мамината тенджера.
Още я виждам как стои на печката в цялото си величие, с очукания си синьо-бял емайл, нещо вътре клокочи, а парата се издига нагоре сякаш от вулкан. Когато влизах в къщи през задната портичка, от аромата й не само че ми потичаха лигите, но се чувствах на сигурно място. Независимо дали мама стоеше над тенджерата и бъркаше с дългата дървена лъжица, или не, аз знаех, че съм си у дома.
Нейната супа минестроне нямаше определена рецепта. Тя всеки път беше уникално творение. Така било още по времето, когато мама била малко момиченце в Пиемонтските планини в Северна Италия, където научила тайната й от своята „нона” (баба), наследила я на свой ред от поколения „нони”
За нашето голямо емигрантско семейство мамината супа беше гаранция, че няма да останем гладни. Тя беше един къкрещ символ на сигурността. Рецептата й се създаваше спонтанно от онова, което имаше в кухнята. От съдържанието й можехме да съдим за икономическото положение на семейството. Гъстата супа от домати, макарони, боб, моркови, целина, лук, царевица в месо означаваше, че в дома на семейство Бускалия нещата вървят добре. Рядката супа беше знак за оскъдни времена. У дома никога не се изхвърляше храна. Това беше смъртен грях. В крайна сметка всичко отиваше в тенджерата.
За мама готвенето на супата беше свещен процес. За нея то беше празничен ритуал в чест на Божието провидение. Всеки картоф, всяко късче пилешко се пускаше в тенджерата с признателност и благодарност. Всеки път, когато чета главата „Притчи” от Библията, се сещам за мама: „При това, става докле е още нощ, и дава храна на дома си… Чадата й стават и я облажават.”
В един момент обаче мамината тенджера се превърна за мен в повод за смут и притеснения, защото се страхувах, че заради нея ще загубя новия си училищен приятел. Сол беше слабо тъмнокосо момче и необикновен другар за мен, понеже баща му беше лекар и живееха в най-хубавия квартал на града. Сол често ме канеше в дома си на вечеря. Семейството имаше облечена в бяла униформа готвачка, която готвеше в кухня с блестящ хром и лъскави съдове. Храната беше добра, но на мен ми изглеждаше безвкусна, липсваше й живецът на гозбите, сготвени в опушената и почерняла тенджера в моя дом. Самата атмосфера беше безвкусна като храната. Всичко беше толкова официално. Майката и бащата на Сол бяха любезни, но разговорите около масата бяха надути и безинтересни, И никой никого не прегръщаше! Най-многото, което видях да направят Сол и баща му, беше да се здрависат.
В нашето семейство всички постоянно се прегръщахме – мъже, жени, момчета и момичета, а ако някой не целунеше мама, тя питаше:
– Какво има, да не си болен?
Но точно в този момент от живота ми всичко това ми причиняваше само притеснение.
Знаех, че Сол иска да дойде у нас на вечеря, но на мен никак не ми се щеше. Моето семейство беше толкова различно. Никое друго дете нямаше на печката си такава тенджера, нито пък майка, чиято първа работа като те види да влизаш в къщи беше да те сложи на масата с лъжица в ръка и пълна паница отпред.
Хората в Америка не правят такива неща – опитах се аз да убедя мама.
Е, аз не съм хората – отвръщаше гордо тя. – Аз съм Розина. Само луд човек може да не хареса моето минестроне.
Накрая Сол съвсем директно попита дали не може да дойде у нас на вечеря. Нямаше как да му откажа. Знаех, че мама ще се зарадва ужасно много, но аз се притеснявах, уверен бях, че Сол ще се отврати от храненето с моето семейство.
– Мамо, защо да не хапнем нещо американско, хамбургери или пържено пиле?
Тя ме изгледа с вледеняващ поглед и на мен веднага ми стана ясно, че е излишно да разпитвам повече.
В деня, когато Сол щеше да идва у нас, аз се бях побъркал от притеснение. Мама и останалите девет членове на семейството ми още на вратата го посрещнаха с прегръдки и потупвания по гърба.
Скоро всички седяхме около тежката резбована маса, покрита със стари лекета и петна, голямата гордост и радост на татко, застлана с ярка, шарена мушама.
И както се досещате, докато татко каже молитвата, пред всеки от нас вече се мъдреше пълна паница със супа.
– Е, Сол – попита мама, – Знаеш ли какво е това?
– Не е ли супа? ” отвърна Сол?
– Каква ти супа – сериозно рече мама. – Това е минестроне!
И се впусна дълго и разгорещено да обяснява каква сила дава минестронето: как лекува главоболие, настинка, корем, черен дроб, подагра и болки в сърцето.
След като опипа мускулите на Сол, мама го увери, че супата ще го направи силен като италиано-американския герой Чарлс Атлас.
Бях убеден, че за последен път се срещам със Сол. Предположих, че той никога не би дошъл отново на гости в къща, пълна с толкова екцентрични хора, говорещи със странен акцент и консумиращи необичайна храна.
Но за моя изненада Сол не само изяде супата си, но и два пъти си поиска „допълнително”.
Много ми харесва – каза той, докато сърбаше.
Когато се сбогувахме, Сол заяви:
– Имаш страхотно семейство. Де да можеше и майка ми да готви така.
И добави:
– Голям си късметлия!
Късметлия ли, зачудих се аз, докато той се отдалечаваше по улицата и ми махаше усмихнато с ръка.
Днес вече и аз знам, че съм бил късметлия. Знам, че топлотата, която Сол е почувствал на нашата маса, е била много повече от физическата и духовна топлина на маминото минестроне. Това е била чистата и неподправена радост на семейната трапеза, около която пируваше любовта.
Мама почина преди много години. Някой изключи огъня под нейната тенджера за минестроне в деня на погребението й и с това приключи една славна епоха. Но любовта към живота и сигурността, които клокочеха сред ароматните й съставки, и днес стоплят сърцето ми.
Двамата със Сол продължихме да бъдем приятели през годините. Аз бях кум на сватбата му. Наскоро бях у тях на вечеря. Той се прегръщаше с всичките си деца, те прегръщаха и мен. После жена му ни донесе димящи паници със супа. Пилешка супа, гъста и пълна със зеленчуци и късчета месо.
– Ей, Лио – обърна се към мен Сол, – знаеш ли какво е това?
– Не е ли супа? – усмихнах се аз.
– Каква ти супа – презрително изпухтя той. – Това е пилешка супа! Лекува настинка, главоболие, стомашни болки. И за черния дроб е много добра! – намигна ми Сол.
Лио Бускалия
Разказа е от книгата ,,Пилешка супа за женската душа”
