Хорхе Луис Борхес

0
2

БорхесНЕ СИ ОСТАНАЛИТЕ

Не ще спаси те онова, което други
написаха, които твоят уплах умолява;
не си останалите и сега се разпознаваш –
сърцевина на лабиринта, който е заслуга
на твойте бавни стъпки. Нито те спасява
агонията на Исус или Сократ, ни
Сидхарта непорочният, приел смъртта си
в една градина, докато денят изтлява.
Прах е написаната дума вече
от твоята ръка и словото, родило
се от устата твоя. В Хадес няма милост
и е нощта на Бога безконечна.
Ти, изграден от времето си, безпределно
Е времето. А ти си всеки миг отделен.

"Борхес е безспорен класик. Няма друг писател с такава дълбочина на сюжетите, с подобен искрящ лаконичен стил и с неуловимо трептене на думите, което не подлежи на анализ, но озарява текста и е категоричен знак за гениалност."
Умберто Еко

РОЗАТА,
Неувяхващата роза, дето не разбулвам,
тази, дето е ухание и тежест само,
тази, дето в черната градина сред дълбока нощ,
тази, от която и да е градина или привечер,
розата, която се възгражда от ефирната
пепел чрез изкуството на алхимика,
розата на персите и Ариосто,
тази, дето винаги единствена е,
тази, дето винаги е розата на розите,
младият платонов цвят,
огнената и незряща роза, дето не разбулвам,
розата непостижима.

МИГЪТ

Къде остават вековете, времето къде е
на мечове, които на татарите се присъниха,
къде са крепките страни, които изравниха,
къде дървото на Адам и другото, в Юдея?
самотно настоящето е. Паметта отново
съгражда времето. Вървежът на стрелките
е навик и измама. Суета е скрита
в годината, тъй както и в аналите световни.
между зората и нощта е цяла бездна
от светлини, агонии и безпокойства;
лицето там не е ликът ти свойствен,
в огледалата мътни на нощта което се оглежда.
Неосезаемо и вечно мимолетното Сега е;
Рай друг не чакай, нито Ад друг ще познаеш.


УГРИЗЕНИЕТО

Извършил съм най-лошия от греховете,
които някой може да извърши. В своя
живот не бях щастлив. И нека, недостоен,
да ме погубят на безпаметството ледовете.
Родителите ми са ме създали за играта
рискована и тъй прекрасна на живота,
за въздуха, земята, огъня, водата.
Измамих ги. Не бях щастлив. И с неохота
признавам, младата им воля не изпълних.
Прилегна моят ум на удивителните битки
с изкуството, нищожности то сплита.
Предадоха ми храброст. В мене не покълна.
Не ме напуска. Винаги до мен, ужасно,
стои видението, че съм бил нещастен.


ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО

В реката да се взреш, от време и вода.
и да си спомниш, че е времето река,
да знаеш,че и ние се изгубваме като река
че отминават нашите лица като вода.

Да сещаш, че будуването е друг сън,
присънващ си, че не сън, и че смъртта,
която тленното ни тяло плаши, е смъртта
от всяка нощ, която се нарича сън.

В деня или годината да виждаш символ
на дните на човека, на годините.
Горчивината да превръщаш на годините
в звучаща музика, роптание и символ.


В смъртта съня да виждаш, в залеза –
печално злато, че такава е поезията,
ведно и нища, и безсмъртна е Поезията
като зората се възвръща или залеза.


Понякога във вечерите нечие лице
към нас се вглежда от глъбта на огледалото;
изкуството ще трябва да е като огледало,
което да открива собственото ни лице.


Разказват, Одисей, преситен с чудеса,
заплакал от любов, щом различил Итака,
зелена, делнична. Изкуството Итака
е от зелена вечност, не от чудеса.


И също е като реката безконечна,
протича и остава, огледало е на същия
непостоянен Хераклит, единосъщия
ивечно друг, като реката безконечна.


СЪНЯТ

АКО сънят ни (както се говори) бил е
покой, почивка на разсъдъка бездейна,
защо усещаш, ако те събудят ненадейно,
че от безценно щастие са те лишили?
Защо тъй тъжно е да се събуждаш рано?
Денят ограбва ни един дар непонятен,
тъй съкровен, достъпен само в унес, пратен
посред безсъницата, позлатяван странно
със сънища, които може да са уродливи
отсенки от съкровищницата на мрака,
от свят безвременен да са, безимен сякаш
и който в своите огледала денят разкривя.
Ти кой ще се окажеш тази нощ, когато
преминеш на съня неясен зад стената?


EVERNESS

ЕДНО не съществува на света. Забрава.
Бог шлаката опазва заедно с метала
и в паметта си на пророк държи изцяло
луните прежни и които ще изгряват.

Битува всичко. Хилядите силуети,
които между здрача сутрешен и нощен
в огледалата ти оставяше лицето
и занапред които ще оставя още.


И всичко част е от кристала неизменно
на тази памет, многоликата вселена;
край нямата коридорите й непрогледни,


Затварят се вратите им над твойто рамо,
и на отвъдната страна на залезите само
сиянията, първообразите ще съгледаш.


ЗА КОЕТО НИЩО НЕ СЕ ЗНАЕ

ЛУНАТА няма как да знае, че е несмутима
и светла, тя дори не знае, че луна е;
а пясъкът, че пясък . не ще узнае
вещ никоя, че форма странна има.
Остават роговите фигурки тъй чужди
на шахмата абстрактен, колкото ръката,
която ги насочва. Може би съдбата
ни с кратки слуки и тегла без нужда
е инструмент на Другиго. Това не знаем;
да го наричаме Бог, не помага много.
Напразни са страхът и смътната тревога,
молитвите начевани, с които се терзаем.
Кой лък ще е отправил някога стрелата,
която съм? Коя – целта сред висината?


Превод от испански: Рада Панчовска

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари