Новата книга на Паулу Коелю носи заглавието „Вещицата от Портобело”. Писателят вече публикува в личния си блог първите 3 глави от нея, още преди да бъде издадена (в България предстои да се появи на 23 април). Интервюто с него е преведено на български и взето от същия този блог. Повече може да се прочете на адрес www.paulocoelhoblog.com.
„Вещицата от Портобело” е историята на Атина, или Шерин – името, с което е кръстена. Животът й е събран в поредица записани интервюта с хора, познаващи я добре, или почти никак – родители, колеги, учители, приятели, познати, бившият й съпруг.
Романът разкрива мистериозното начало на живота й – приют в Румъния и детство в Бейрут. Когато войната избухва, приемното й семейство се мести в Лондон, където следва драматичен обрат на събитията…
Атина, наречена „вещицата от Портобело” заради виденията и пророчествата й, изчезва мистериозно, оставяйки тия, които я познават, да разрешат загадката на живота й и внезапното й оттегляне.
–Как бихте предали накратко централната тема на последния ви роман „Вещицата от Портобело“?
– Трудно е да се предаде накратко цял роман, но бих казал, че става въпрос за пробуждането на женската енергия и в мъжете, и в жените.
-Каква е разликата между мъжката и женската енергия? Защо трябва да пробуждаме женското начало в себе си? Какво не е наред с мъжката енергия в нас?
-И двете енергии са необходими; трябва да сме състрадателни и непреклонни същевременно. Христос направи свещени тези двете страни: енергията на хляба, която е твърда, и енергията на виното, която е течна. Понякога не мечът разсича на две камъка, а търпението на водата.
-Има ли нещо ново в този роман, нещо което не сте правили досега?
-Стилът е различен: книгата е съставена от свидетелства на хора, познавали главната героиня, Атина. Също така за пръв път главната героиня има дете. Това е първият ми роман, където се появяват и деца.
-Идеята на романа от реалния живот ли води началото си?
– Да.През октомври 2005 в Трансилвания се запознах с една румънска стюардеса, която ме вдъхнови за историята на Атина. Тя ми разказа как е била осиновена от австрийско семейство, въпреки циганското си потекло. Разбира се, това беше само началната точка на романа; много аспекти са дошли от безброй други ситуации и хора, които съм срещал по пътя си. Аз също присъствам в този образ.
-Занимавате се с много деликатни въпроси, като предразсъдъци, религиозна нетолерантност и догматика. Не се ли страхувате да бъдете отхвърлен от католическата църква заради книгата си? Все пак защитавате идеята, че Бог е Великата Майка?
– Не се страхувам от това Всяка година се оттеглям в бенедиктинския манастир Мелк в Австрия. Там често разговарям с абат Букхард за католическите традиции, и веднъж по време на разговорите ни беше повдигнат и въпроса за изключването на жените от католицизма. Той ми каза, че бенедиктинците имат молитви, посветени на Богинята-Майка. Мисля че женското божество не би трябвало повече да е тема-табу.
-Един от постоянно възникващите въпроси в книгата е нуждата на Атина да живее с нейните „празни пространства”. Има ли Паулу Коелю „празни пространства” също?
-Разбира се, че имам. Кой няма? Целият проблем не е в празните пространства, а в признаването, че те съществуват. Днешното общество е така преокупирано с последователността и свързаността, че мнозина биват вкарани в капана на мисълта, че всичко е обяснимо. Обществото се опитва да ни убеди, че трябва да сме напълно прозрачни, не само към света, но и към самите себе си. Точно тук е опасността. Трябва да признаем, че има неща, които не могат да бъдат обхванати, че нашите „празни пространства“ съществуват и че трябва да уважаваме и почитаме тази мистерия. Бих казал, че Атина е моята женска страна.
-Вярвате ли във вещици?
-Разбира се, че да. За нещастие, думата вещица все още се свързва с много предразсъдъци. За мен вещица е жена, която е способна да остави интуицията си да води действията й, която общува със заобикалящата я среда, която не се страхува от предизвикателства. В последния си роман подробно описвам предразсъдъците, с които се сблъскват модерните вещици в съвременното общество.
-Какво ще кажете за страха да си различен?
-Във всичките си книги разглеждам този проблем. Непрекъснато пиша за това колко е важно да приемаме различността, от детството си съм привлечен от нея. За мен самия беше много важно да приема моите собствени различия.
-Не е ли по-трудно да се приемат чуждите, на другите хора, различия?
-Наистина, по-трудно е да се приемат чуждите различия, но не по-малко сложно е да приемеш собствените си. Причината за това е винаги в предразсъдъците; винаги има някакви неразбирания. Има една цяла система, която не иска да се променя, която не иска хората да се променят. Напоследък обаче забелязваме, че системата започва леко да се променя, благодарение на хора като Атина. Тя е прототип, нещо като икона на тези смели хора, които се опълчват срещу обществото и поставят под съмнение ценностите му.
-Защо хората толкова се страхуват от промените?
-Ако ти не се промениш, светът ще те промени. Само вампирите не се променят. Да се промениш е необходимо, но дори ако не искаш да го допуснеш, накрая все пак ще трябва да се предадеш пред промяната. Трагедиите и трудностите няма да закъснеят и ще бъдеш принуден да се адаптираш.
-Една от главните теми на романа ви е неудовлетворението…
– Светът се върти около неудовлетворението. За пример вижте децата, които са по-близо до есенцията на живота. Те удовлетворени ли са? Никога. Вярвам, че във всички нас се крие по едно дете, което винаги е любопитно към заобикалящия го свят.
-А вие удовлетворен ли сте?
-Не, разбира се, че не съм. Аз съм типичен пример за човек, който никога не е удовлетворен.
-Знаете ли за какво е книгата, преди да започнете да я пишете?
-Никога не си водя бележки и никога не знам къде ще ме отведе книгата. Би било изключително безинтересно, ако имах цялата фабула в главата си предварително. В случая с „Вещицата от Портобело”, идеята ме осени през нощта, докато спях. Събудих се, незабавно я записах в компютъра си, и работих над нея през следващите няколко дни.
-Книгата ви свършва на 25 февруари 2006, точно в 19:47 часа. Британска точност?
-Когато завърших книгата, погледнах компютъра и видях, че часът е точно 19:47. Бях като омагьосан от този факт, тъй като съм роден през 1947 година. Ето защо го записах така в ръкописа.
-Кое можем да наречем важно?
-Никога не можеш да знаеш. Можеш само да го откриваш по време на пътуването си. Всичко започва със знак, който те води от една точка към следващата. Или те кара да мислиш за някакво действие, което ти предстои да предприемеш.
-В какво вярвате?
-Вярвам в мечтите, в човека и в богинята.
-Книгата ви е посветена на S.F.X. Кой е той?
-Човек, който отдаде всичко, за да следва мечтата си, на съвсем млади години. На мен ми отне много повече време, докато се реша да последвам моята мечта. Бях почти на 40, когато се реших да се оставя да бъда воден от нея. Сдобих се с куража, след като направих поклонническото си пътуване до Сантяго де Компостела.
-Какъв е опитът ви с „правенето“ на литература чрез вашия блог?
-Удивителен. Това, че направих достъпна една трета от книгата на испански и португалски, даде възможност на читателите ми да преценят сами за себе си стойността й. Този директен контакт, по мое мнение, е най-доброто за литературата.
Превод от английски: svetulka
Повече може да се прочете ТУК
