* * *
Екатерина, дъщерята на лесничея, плачеше под бадемовите дървета.
„Недей плака!“, молеше я паякът, който свиреше на арфа в малините.
Денят бе младоженец, вишните го гиздеха в бяло, а той питаше:
„Довечера за нощта ще се женя, брачната нощ къде ще прекарам?“
Екатерино, щерко на лесничея, дай му бадемовата си мъка!
Брачно ложе я направи, денят и нощта да легнат,
да се любят, да се налюбят, паяк на арфа да им свири!
* * *
Беше утро и слънцето падна в тревата,
разпиля се на двора, изпоплаши врабците,
а пък сивата котка прелетя като вятър
край прозореца, дето с теб се целувахме.
* * *
Пролетта бяга гола край пчелина, отива си,
а пчеларят гледа в кошерите и не я вижда.
Мед ще забули очите му, ако я види!
Девствена е пролетта, нецелуната и
непогалена си отива!
Ще се стъписа пчеларят! Устните му ще пресъхнат!
Пчелен водопад ще го залее, живота ще си прокълне,
ако само можеше да я види, както я вижда костенурката
дебнеща между тревите.
* * *
Лятна вечер – пирамида от щурци.
Звездна вечер хвърлена в небето.
На прага седнала луната,
пуши с лула и гледа на карти.
Славеева песен бодва момичето
и то изпуска пръстена си в кладенеца.
Къде вече ще го намериш – нощта е кладенец!
* * *
Есента дойде по три причини:
да види дали не се е оженило
любимото й момче,
да нагледа лозето си
и да изяде една праскова.
А си отиде по три причини:
момчето й се е оженило,
лозето й е обрано,
а прасковата е откъсната от тебе.
* * *
На разсъмване копата сено беше родила.
Коларите стояха учудени, подпряни на вилите,
не смееха да я натоварят.
Беше родила мъж и жена.
Единият от коларите рече: „Цяла нощ са се любили!“
Вторият рече: „Как може… по нашия край…“
Третият нищо не рече. По вилите капеше утринно слънце.
После от склона се свлече мълчание,
удави коларите, коня, каруцата и целия свят за хиляда години.
Изморени и мокри от влагата есенна
мъжът и жената вървяха през нивите.
* * *
Бялата котка на съседите лежи навън,
над света се е изтегнала.
Детето не може да я докосне – прозорецът му пречи.
На стъклото една жена е нарисувала себе си
и една пеперуда се е нарисувала, преди да отлети.
* * *
Сухото дърво разцъфна, време е да си вървя.
Моят дом са цветовете му, там с пчелите ще говоря
за любов и за разсъмване.
Аз ще съм подслон на паяци, дето мъкнат пролет в мрежите.
По кората ще просветва някаква самотна мравка
и врабците ще избират моя клон за покаяние.
* * *
Слънцето, което си измислих, се усмихва, седнало до мене.
Любовта, която ме измисли, ми остави няколко смокини.
Истината, дето ни измисли, вае цвете в тъмната градина.
Мисълта, която ще измислим, ще ни скрие от дъжда напролет.
Лошото, което ще забравим, ще поплаква тихичко на двора.
Вчерашният ден, ако забравим, утре ще почуква на стъклото.
Хубавото, ако го запомним – ето ти във ъгъла пиано,
и минава някой и присяда и просвирва няколко акорда,
а отвън се спира костенурка, да послуша и да си отиде.
* * *
Претъгувах капчица от мъка, върху сал пробит я претъгувах
и излязох на брега, отдето гледах как се плиска в равнината
и залива хора и пътеки и ги дави, но не ги удавя.
И видях жените среброкоси, старите жени, любов познали,
тъмните магьосници, които знаят лек за всяка тъмна болест,
да се взират нощем в небесата, да гадаят и да отгадават
и да шепнат името ти тихо и да молят пак да ме обикнеш.
* * *
Три са най-тъжните неща, а четвъртото е във тебе:
конче по залез, стъпка на яребица и смях на таралеж.
А петото е дъжд без посока.
Три са най-вeчните неща, а четвъртото е във тебе:
премълчани думи, неочакван поглед и елхова смола.
А петото е молитва на цвете.
Три са най-странните неща, а четвъртото е във тебе:
скок на котка, плач на циганин и кукувица на балкон.
А петото е листо в морето.
* * *
В очакване на птицата, която гнездо ще свие в дланите ни, нека
да скрием всяка тайна по-дълбоко и сребърен часовник да отмерва
минутите на всяко безпокойство.
В очакване на птицата, която ще хвърли сянка в мене и във тебе,
добре е да сведем очи и нека кафяви мравки да отмъкнат тихо
на погледа ни перлите излишни.
В очакване на птицата ще трябва във всяко цвете да налеем зрялост
тъй както в себе си любов наляхме и станахме гнездо на странни птици,
които все на път са, а не идват.
* * *
Перото си ще натопя във мрака, за лист ще ми послужи млечно утро
и с букви финикийски ще напиша слова като дихание на елин,
слова потайни, като кипариси, надвесени над спящи амазонки,
слова безшумни, като път на лодка, по който приближават враговете,
слова тъй древни, че от древността си са непонятни като шлем спартански,
слова… слова… които съм ти казвал… но все едно – ще трябва да напиша…
* * *
Денят е дреха с кръпки от раздяла.
Прозира голотата ни през нея
и нямаме покой от студовете.
И струва ни се, огънче блещука…
А то е захарно петле, с което
едно дете привечер си играе.
