СТРАНИЧКА ОТ СТАРИЯ МИ БЕЛЕЖНИК

0

Асен Станчев. Познавам го от 1963-та или 1964-та. Беше гребец, та често се засичахме на пловдивската Гребна база, където бях шампион сред юношите каякари и, дето се вика, нямаше кой да ми оспорва лидерското място при спринтовата 500-метрова дистанция на единичен каяк.
Имаше по онова време пет или шест спортни дружества в Пловдив и Асеновград, които развиваха тоя спорт, кану-каяка: “Спортната школа” към Техникума по физкултура и спорт, “Марица”, пловдивският “Академик”, отборът на асеновградчани (забравил съм му името, ако изобщо е имал име като спортен клуб, може би да се е казвал “Асеновец” или нещо подобно) и отборът, на който треньор беше Георги Учкунов или Учкуна (моят треньор, нашият треньор!!!) за юношите и мъжете на Армейски спортен клуб или АСК “Ботев”. Оттогава съм влюбен в жълтия цвят.Лодките ни бяха с жълто платно отгоре, гребяхме с черни гащета и жълти фланелки с надпис АСК “Ботев”. Още ечат в ушите ми, като си припомня, виковете на пощурелите от спортна страст наши фенове по време на регата. Страхотна тръпка е да чуваш тоя допинг, тия възторжени крясъци на тичащите покрай трасето или с велосипеди препускащи, когато остават стотина метра до финала, физически си се изцедил докрай и остава единствено спортната ти злоба да те крепи в състезанието. Без хъз никой не е прокопсал в тия красиви схватки на мъжеството и издръжливостта.

Голяма работа бе в ония златни години футболният отбор, па и ние, гребците от АСК “Ботев”. По онова време за феновете на тоя отбор излезе името “канарчетата” и преди всяка футболна среща на АСК “Ботев” от трибуните на стадиона ехтеше мелодията “Блю-блю, канари…”.

Това е времето, когато шведските спортни вестници писаха, че пловдивският “Ботев” изнесъл истинска атракция по футболно майсторство пред шведите на собствения им стадион в града Малмьо. Е-ех! Можете ли да си представите сега, че за един само билет за мача “Ботев” – “Атлетико” (Мадрид) пред вратите на пловдивския стадион хора от селата предлагаха агне или бъчва вино?!

Асен гребеше към отбора на пловдивския спортен клуб “Академик”, не му спореше кой знае колко при каяка, та се прехвърли в секцията по академично гребане: скиф, скул, разпашна и тъй нататък. За късо време да сме били съперници на 500-метровата дистанция при каяк-единичен или каяк-двойка (двойка правех с моя приятел Тодор Ряпов).

После не сме се виждали не с години, ами с десетилетия двамата с Асен, който е година, мисля, по-възрастен от мене. Чувах по едно време, че станал масажист към представителния мъжки отбор на борците или щангистите в пловдивския “Локомотив”… и толкоз. Животът ни разпиля нас, някогашните наперени гребци от пловдивската Гребна база. Както и да е…

Съвсем случайно Асен се появи в кафене сред ЖК “Тракия”, дето си пиех в оназ година сутрешното неделно кафе с приятел на мухабет за книги и писатели, естествено и за жени и леки коли… Дойде, седна отстрани на масата ни и ей го, значи, неговия монолог от край до край, както съм го записал по памет вечерта на същия ден през 1999-та. Излишно е да споменавам, но държа да се знае: пропуснал съм моите реплики…

– О-о, Жоре! Какво правиш, бе?… Откога не сме се виждали, а!… Мен ме нямаше.

Бях десетина годинки на Запад. От другата страна на света. Като се залетях, та чак в Канада се спрях… Тръгнах човек да ставам. Какво знаеш ти! Бил съм келнер в Сплит, сервизаджия в Грац, разносвач на пици в Милано; в Ротердам ме наеха да правя мъжки стриптийз… В едно градче до Лондон, е-е… сега не мога да си спомня името – бях строителен работник, после – изкопчия. В Ливърпул станах корабен готвач, няколко пъти с луксозен параход прекосявах Атлантика, накрая “забравих да се върна” на кораба, останах в Торонто едно седем години.

Оня град до Лондон се казва Рочестър, сега се сетих; виж, дойде ми на ум! Еееей, това англичаните добре си живеят!!! Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Знам, ще речеш: мъгливо и дъждовито, ама животът подреден бе, Жоре. Вечер след работа баровете, кръчмите – пъбовете им де, пълни. Ядат, пият, веселят се, танцуват. Обаче аз се закотвих в Канада.

Знаеш ли какво е Канада? Пустош… Лед и пустош. От минус десет само за десетина минути термометърът пада на минус четирийсет. На 50 метра съм си от дома, а усещам: не мога да вървя, мамка му, ще умра от студ в оная снежна виелица, Жоре.

Не ги слушай какво говорят тия завалии, дето си идат оттам. Много били печелели… Вятър! Легенди! Нашенецът там си къта паричките, ограничава се, сбира парици като скъперник, да може – като се върне при своите на село, да се прави на милионер с лъскавата си кола. Ама една кола за ония хора е нищо.

Ти знаеш ли как си дойдох аз тука! Дойдох с джип “Гран Чероки” – последен модел, супер кола, с всички екстри. Четирийсет и осем хиляди долара ми струваше. И тук на втората седмица ми разбиха ключалката. Ограбиха ме, Гоше. Какъвто тръгнах, такъв се и върнах, пак съм си същият. Гол охлюв. Хубаво поне, че старият ми оставил една боксониерка в “Тракия”… и ей ме на! – тръгнал съм пак да си търся работа. От родината по-харно няма, туй от мен да го знаеш, та си закачи лакърдиите, дето ти ги разправих, като обеца на ухото, Жоре, приятелю. Едва ли съзнаваш колко си щастлив.

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари