В чест на радетелката за българска литература
уважаемата г-жа Божана Апостолова
В началото на по-миналия век, значи преди около двеста години в градчето Одензее, чието име ще рече на датски нещо като „селището край езерото“, в бедна къщурка се роди момченце. Родителите Мария и Ханс бяха толкова бедни, че леглото, на което спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, бе сковано от парчетиите на подиума, върху който подиум неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе.Горкият граф! Приживе толкова уважаван и ценен… Като го виждали да препуска насам-натам с буйния си кон или в каляска, обкръжен от весела и шумна компания, хората завистливо въздишали: „Ето на, какво значи да си роден в богат род!“ Дали е бил щастлив негово високоблагородие не знам, но ако не бяха дъските, върху които лежали десетина часа бездиханните му телеса, преди да го хвърлят в дупката… та, казвам, ако тия мизерни дъски с фъндъци лъскаво траурно сукно не послужили за легло на някакви си бедняци, то кой ли, кажете ми, днес би се сетил, че такава птица някога е съществувала – яла, пила, препускала напред-назад с весела глъч! И не само това, ами (още по-тъжно!) хората му завиждали, смятали, че е ужасно щастлив… А го споменаваме тоя почти неизвестен за света днес граф заради момченцето на бедния кърпач-обущар Ханс и неговата жена-перачка на чуждо бельо Мария. Виждате ли какви шегички си бие съдбата! Струва си да се замисли човек.
Да-а! Правилно се досещате… Наистина говорим за Ханс Кристиан Андерсен, най-прекрасния разказвач на приказки, моля ви се. Всички ние сме чели (някои от нас – със сълзи на очи) историята за Грозното патенце. И после, с още незасъхнали от сълзите очи ни е идело да закрещим от възторг, да пляскаме с ръце, да танцуваме от радост, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно пате, а нещо разкошно – един красив лебед. Ето такива ми ти работи! И знаете ли, самият Ханс Кристиан не се стърпява, признава си, макар и на друго място: „Грозното патенце, това съм аз“. Ще кажете: как така? Ето как…
Накратко, бъдещият световен автор на приказките за деца и възрастни бил до такава степен пренебрегван, толкова мачкан, унижаван и оскърбяван от всички, които би трябвало да съгледат отрано блестящия му талант, че ако не проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа – ако не вярвал до такава степен, че ще пробие пелената на посредственост, ще мине през тресавището на общественото нехайство именно към даровитите деца на бедняците, ние никога нямаше да прочетем великолепните му приказки „Палечка“, „Малката русалка“, „Снежната царица“, „Дивите лебеди“, „Малката кибритопродавачка“, „Царкинята върху граховото зърно“, „Новите дрехи на царя“ или „Глупавият Ханс“. О! Никак не били глупави ония, дето го обявили за чудак, за луд, за наивник, за натрапник дори. Даже и когато станал известен, не престанали злобните подмятания от лагера на некадърниците, че пишел неграмотно. „Представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – тоя Андерсен не разбира от литературно изкуство. Ами че той – ах, какво нахалство! – той изобщо, ама изобщо не пише според правилата.“
Самият Ханс Кристиан – понеже раснал и се възпитавал от самия живот в средите на най-бедните, сред всички ония унижавани и оскърбявани, които наричаме народ, от малък се учел да вярва в себе си, бил състрадателен, с широко отворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на лошите и злобните, а да държи неотклонно посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише как човек, въпреки простотията, завистта и злото, успява да бъде божествен.
Кокалест и сух, висок, доста висок, той се извисявал над останалите деца и юноши, а дългите му слаби ръце все стърчали от ръкавите на преправените стари бащини палта. Бил рус, дългокос и дългонос. Да-а, на пръв поглед не бил красавец, пък и – прекалено стеснителен – кое ли момиче ще му обърне внимание!… Средата, в която се родил и раснал, непрекъснато го побутвала към утъпкания коловоз на бедняшката орис: бедняшкият син е осъден да бъде беден и мачкан и да мечтае за известно (ама ей туууничко!) внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа от фабриката за сукно или – в най-добрия случай – шивач с многобройна клиентела като шивача Стегман, да речем. Да бъде уважаван като тоя Стегман, това му предричала премръзналата перачка на чуждо пране, госпожа майка му.
Детството на талантливия човек е много важна част от живота му. Нещастията – а недоимъкът, болестите, смъртта са сред нещата, с които бедните деца се запознават още от невръстни, та… нещастията моделират таланта, правят от мекото, огъващо се и готово с радост да поръждавява и гние желязо звънтяща и стройна стомана, от тая, която служи за направа на рицарските шпаги.
Тук му е мястото да отдадем почит и уважение към малцината приятели на неизвестния, оскърбявания Ханс Кристиан, обущарския син, преди светът да го приеме в целия му блясък и величие. Ето имената на тия добри хора! Педер Юнкер – разносвач на афиши. Старият печатар Иверсен. Композиторът Вайзе. Италианският професор Сибони, приютил 14-годишния провинциалист у дома си в столицата Копенхаген. Балетистът Дален и неговата съпруга – видна артистка. Поетите Гулберг и Раабек. Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове. Пасторът Гутфелд. Йонас Колин – директор на Кралския театър… Тоя Колин, наглед твърде суров, строг мъж, всъщност сърдечен и хубав човек, издействал кралска стипендия за безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсе. Същият тоя външно студен и неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на Славата Андерсен; никой не се радва така искрено на успехите му, никой не скърби повече от него заради огорченията, съпътстващи бъдещия писател. И нито веднъж тоя Велик приятел на Андерсен не се самоизтъкнал за ролята си на благодетел…
Понеже един издател не е склонен да рискува паричките си за таланта на някакъв си неизвестен автор, първата си книга Андерсен издава на свои разноски, отделяйки от оскъдните си средства за препитание. Мъките, уплахата, несвършващите унижения, съскането на посредствеността превръщат впечатлителния нежен юноша в човек с неврастеничен характер, болезнено чувствителен и уязвим.
Още първите стъпки на младия Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на подли удари и клевети. Това продължава до физическата му смърт, за съжаление. Но – за разлика от България – мнозина известни творци на датската култура са близки приятели и съмишленици на Андерсен, помагат му по всякакъв начин, подкрепят таланта му.
Пиша това, мили мои, и сърцето ме боли… Помисляли ли сте някога колко талантливи мъже и жени са погребани в черната пръст, унижени и смачкани от неуморната жалка тълпа на посредствеността? Да, „Грозното патенце“ е оптимистична приказка за един талант в страната Дания. В нашата родна България обаче за съдбата на талантливите по-подходяща е приказката „Храбрият оловен войник“. На тая приказка и аз, пишещият тия редове, гледам като на особено послание до мен от страна на тоя, роден преди двеста години почти, кокаляв, дългоног, дългокос и дългонос скандинавец, защото това е приказка за Любовта, която е по-велика от неуважението и пренебрежението на тъпите, преизпълнени от лакомия и егоизъм търбуси в копринени гащи на цветенца и хърбалички.
Пловдив, 13 юли 2006 година
