С акордеон по света – спомени на Анани Ананиев

0

За изкуството на акордеона с малко носталгия и спомени разказва Анани Ананиев в един репортаж на Яна Боянова. Анани е на 57 години. Обиколил е света започвайки през 70-те с група музиканти към Балкантурист. След това е свирил сам. Само в Русия си е мечтал да отиде, но не е стигнал. Има спомени за свирни пред милиардери в щатите, пред затворена еврейска общност, пред симфоници, на площади и улици във Франция, която е пропътувал с акордеона си за няколко години.

За него журналистката от БНР Яна Боянова пише следното в блога си:

Разплаквал е много хора. С истинска българска музика. Работил е със светила на народната музика десетилетия назад. Сега живее в една полупразна стая, почти милостиня, с едно легло, един стол и…май нямаше маса. Акордеонът му е немска марка, тежи 16 килограма. Анани вече не познава майстор, който да му го поправи, ако се развали. Ремъците му са протрити и сменили цвета си многократно. Губил го е само веднъж, за около два часа, но американската полиция бързо го открила.

Срещал е чужденци, занимаващи се с българска музика, но досега никой от тях не е успял да “я усети”, да я изведе от инструмента така, както Анани си знае. От време на време свири в едно тясно кафене на “Шипка” и ако е топло, на тротоара се събират хора да послушат. По кръчми не работи. Но му се е случвало да се включи ненадейно в сватба и да остане, защото не го пуснали да си ходи. На акордеона казва “Дядото”. Не го е докосвал от месеци. Чувства се ужасно самотен. Не знам дали кратката ни среща може да промени това.

(Едно интервю на Яна Боянова):

Анани Ананиев: Навремето аз работих с абсолютно всички известни имена в българската народна музика, в българския фолклор. Това е трио „Българка” на първо място. Това е една Янка Руплина, която е колос за българската народна музика, знаете. Това е една Калинка Вълчева на времето, която е една огромна певица, колкото малка на ръст, толкова огромна. Недялка Керанова беше българската Ела Фицджералд.

Стадиони, най-луксозни театри, до поляни, на един от небостъргачите на Сан Франциско. Концерта беше на покрива. Бяхме много харесвани. Даже в Лос Анджелис Таймс писаха: „Играят хвърковатите българи”. Усещах се като гражданин на света.

През целия ми живот този калъф е обикалял земното кълбо.

Яна Боянова: Личи му. Немска марка ли е? Weltmeister – световен майстор.

Анани Ананиев: Weltmeister S4.

Яна Боянова: 16 килограма.

Анани Ананиев: Вършил ми е толкова години работа. Стар е. Колкото повече остарява дървото толкова по-добре звучи. Сега ако Ви свирна…

Яна Боянова: Младите музиканти не възприемат ли акордеона като един вече излизащ от мода инструмент?

Анани Ананиев: Стараят се много да върнат битовите инструменти – кавала, кайдата, гъдулката, но макар и да не е български битов инструмент – акордеона – той се е наложил много отдавна. Всеизвестно е, че акордеонът е един малък оркестър.

Не крия от никого, че аз го вършех всичкото това нещо за пари. Даже имам един интересен случай. Свиря в едно градче във Франция, така на площада, и застава един господн срещу мен на около 75-76 години. Много елегантен мъж. Срещу мен стои на един метър, чисто трезвен, нормален, чудесен човек. Започва да ругае Франция. Аз го гледам така, лекичко под око и продължавам да си свиря. Той започна: „Как може такива музиканти на улицата?” И аз в един момент не изтраях и казах: „Господине, аз не съм французин. Аз съм българин” и той се обърна и каза: „Какво от това? Вашето място не е на улицата.” Казвам: „Защо? Не Ви ли е приятно като минавате да чуете? Погледнете, казвам, отсреща 20-30 човека публика стои, даже. Не е никой виновен, че аз съм дошъл от България да продавам или предавам моето изкуство.”

Започна аз да свиря, те започнаха да плачат. Бавна мелодия. Млади хора, мъже и жени. Аз питам: „Защо плачете?” И казват: „Акордеона плаче.” Това е някаква магия. Дори най-големите звезди като музиканти са излизали и са свирили на улицата, затова защото музиката си е музика. Тя не трябва да се крие. Аз я свиря тази музика за хората.

Яна Боянова: А сега, тук къде свирите в България?

Анани Ананиев: Сега тук, в момента в България никъде не свиря. Започнах работа, наистина не се срамувам, като общ работник, „общак”, както казват, в строителството. Ръцете загрубяват, макар че си с ръкавици. Работя и… Ще го кажа. Аз имам от три години и половина американска виза в джоба си. Много обикалях света и не искам на тази възраст да отивам никъде. Аз много обичам моята България.

В България тази наша музика колкото не се иска и колкото не я искат, младото поколение не я иска и не я зачита, там, оттатък, отвъд границите на България реват. Не само българите, които са вече там илиони. Така я ценят нашата музика! А защо бе, джанъм, ние тука в България така…?

Яна Боянова: Къде са Ви правили записи? Какво си имате в личния архив за толкова години свирене къде ли не?

Анани Ананиев: Аз личен архив вече отдавна нямам. Боли ме душата от самота. Много съм сам. Ако Ви кажа, че месеци вече не съм пипал акордеон…

Яна Боянова: Така ли си седи там в калъфа? От месеци?

Анани Ананиев: Така си седи. Целият е прашен вече. Сега, ако го пипна ще се лее една страхотна музика. Първите една-две минути са ми много трудни, докато ми тръгне ръката, нали, докато…

Яна Боянова: Някой друг ако свири и Вие сте без инструмент, сърбят ли Ви ръцете като го слушате?

Анани Ананиев: Ами как мислите? Да.


Интервюто е излъчено по програма “Хоризонт” на БНР на 26 септември 2007 г.

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари