Оригами от емоции, гледки и история за Източните Родопи

0
5

Изминаха празниците. За някои на маса, за други, предпочели чужбина пред красотите на непознатото си отечество, в Гърция или Турция. За мен и няколко русенци празниците бяха ембивалентни, в дебрите и красотите на Източните Родопи. Наистина доста отдалечено място от Русе, но затова пък място, за което си заслужава да знае всеки българин и да се гордее, че всичката тази история се е случвала по нашите земи. А красотата е неописуема. Когато се кажеше Кърджали навремето, в моето съзнание веднага изникваха хиляди минарета и бедност. Май само толкова. За съжаление, повечето от българите като цяло „във вода газят и жадни ходят”. Дали от липса на реклама, дали от заинтересуваност или от първенющина, нямам отговор. Все едно тези места за сега са ни много непознати. А може би и слава Богу, че иначе ще се съсипят както това се случи с цялото ни морско крайбрежие.
И така, без съмнение съществуването на човека и цялата негова дейност са неразривно свързани с природата. Също без съмнение е и това, че намесата на човека в живота на природата разбива нейното равновесие. Редица исторически документи свидетелстват, че в миналото Източните Родопи и специално Кърджалийски окръг е бил типичен горски район. Тук изведнъж някак се сещам, без да знам как, за „Алиса в страната на чудесата” и нейните възклицания, че „Земята прилича на една голяма шахматна дъска.”. Да наистина, Кърджали е едно от редките места в света например, където расте чудното цвете силивряк – така нареченото цвете на Орфей. Легенда разказа, че то се е родило от кръвта на родопския мъдрец и певец Орфей.
Вергилий нарича Родопа планина „планина на изкуплението”. А Кърджали ще остане вечен символ на това изкупление. Вечността според мен също му принадлежи. Културно – историческото наследство и природните богатства в областта присъстват реално със своята автентичност и уникалност. Съхраняването на тази наследена култура би бил съществен принос и към бъдещето идентифициране на България в семейството на европейските нации и то като специално място със самобитна култура и неповторимост.
Нашата разходка с моят мъж и приятелите ни, сем Софеви, започна от Перперикон – градът връстник на Троя. Някак нямахме търпение да им покажем това чудо и да споделим прежни вълнения. Едва ли в България вече има човек, който да не е чувал за невероятния скален град. Поне се надявам да е така. Но май не са много русенците посетили го. А може би и като цяло българите.
Великолепният археологически обект се намира само на 15 км. oт Кърджали. Още в 19 в. Константин Иречек съобщава за крепостта Хиперперакион (Перперикон). Всъщност това е свещен град в скалите oт 5 в.пр.Хр., който просъществува до 7 в. сл. Хр. Той е едно грандиозно светилище познато като пролицалището на бог Дионис. Смята се дори, че неговото откриване се равнява по научна стойност с намирането на Троя и Микена. Дори Херодот, който не познава вътрешността на Тракия описва Перперикон като светилище, което се намира на висок връх. Друго интересно историческо сведение визира доста по-късна епоха. То разказва за един поход на бащата на Октавиан Август.(1 в пр.Хр.-1 в. сл. Хр.).Когато воювал в Тракия, посетил прочутото светилище на Дионис. Сведението на римския историк подробно описвало ритуала, извършващ се там. Върху кръгъл камък – олтар първо се изливало виното, а после лумвал огън, по чиято височина се гадаело за бъдещето. Олтарът се намирал в главната овална зала без покрив отгоре.Всъщност това е така наречения винено-огнен обряд, които е засвидетелстван и при други храмове на Дионис. И така тук бащата на Октавиян Август – Гай Октавиян, получава предсказанието, че синът му ще завоюва света. Това е малка част от това какво се е случвало на това величествено място и какво е било значението му за древните траки, което би накарало, според мен много българи да се отправят натам, към богатството и красотата на Свещения град Перперикон. Всъщност няколко стотици години след това. Едва в късната бронзова епоха това място е преоткрито за нови култови ритуали и практики. В продължение на векове се оформя огромен култов комплекс, изсечен в скалите, състоящ се от десетки помещения, зали, коридори, стълби. Към съществуващото се прибавят нови сгради. Култът се усложнявал. Появили се жречески общества, които живеели при светилището и го обслужвали. Така се създава цял античен град. В подножието на хълма се намират няколко шарапани – каменни басейни за вино. А може и да са били олтари. Всъщност тук се правело свещено вино. Смачкването на гроздето е било част от религиозния обред.
Приемането на християнството като официална религия създава условия за нов вид религиозна обредност. Всъщност, на античния разцвет бил сложен край с нашествието на готите през 4 в. от Хр. В началото на 5 в. скалния град станал епископско средище.Старите езически храмове били засипани с пръст, или се превърнали в църкви.. Интересното е също, че в близката му околност били разработени древни златни рудници. Всъщност те били известни още от древни времена. В края на 14 в турците завладели и разрушили крепостта. Днес древната му слава възкръсва за нов живот. Перперикон е предложен за обект на Юнеско и той заема основно място в културно-историческия туризъм.
Следващото свещено място, което посетихме беше Светилището на Орфей при с. Татул. Всъщност един от най-характерните типове паметници за Източни Родопи са скалните гробници, такива видяхме и при с. Бенковски край Златоград – градът на Дельо Войвода.
Безспорно е ,че най-монументална е гробницата край Татул. Скалата е с форма на пресечена пирамида и е допълнително обработвана. Изсечени са стъпала и площадки, които водят към върха. Всъщност това е вторият от триадата мегалитни паметници. Пейзажът е много странен, дори бих казала нереален.. Всъщност, това се води за гроба на Орфей, според проф. Н. Овчаров от една страна и като пролицалище на култа към слънцето.
С нашумяването в последните години на проучванията н мегалитната култура в Източни Родопи се заговори много и за третото свещено място – основен храм на „скалните хора”-светилището на Великата богиня –майка. Става дума за дълго търсената от учените „Пещера-Утробата”, символизиращата лоното на земната богиня. Всъщност откритата пещера представлява орфически храм на 3000г. Пътят до там е доста труден и стръмен. Почти действа като пречистване. Лично аз се чувствах като пилигрим, сама сред дебрите на планината на трудната пътека с доста непроходими места. Самата пещера се намира в местността Тангърлъ кая (Гърмящата скала). Преди да бъде открита официално изкачването до нея станало с алпийска техника. Когато човек влезе в пещерата изпада в екстаз. Усещането е, че наистина все едно си в утроба. Представлява 22м. естествен процеп, който е бил изсечен допълнително от човешка ръка. Всъщност цялата пещера е оформена буквално като женски полов орган. В дълбочина има издълбан олтар с формата на малки срамни устни. В центъра му е направена малка дупка. Всъщност проф. Овчаров, след откриването й не се съмнява, че пещерата е тракийски храм от 11-10 в. пр. Хр. Оказва се, че подобна пещера- утроба не е намирана никъде по света.. Говори се, че подобни пещери има на о.Самотрак и в Делфи в Гърция, но далеч не така запазени и прецизно оформени. Другата мистерия, доказваща отново култа на траките към слънцето е слънчевият лъч, подобен на фалос, който прониква от специално направен процеп, през който точно в 12 ч.(сега в 13, заради лятното часово време) всеки ден влиза точно в средата на пещерата и се вижда за няколко минути. Сега той беше около 2 м, но през февруари, когато е ниско слънцето той достига 22 м. и се проектира до олтара за да оплоди Богинята майка. Всъщност това се свързва с култа наречен „хеирогамия” – вяра, че за да се появи Новата година според вижданията на траките, Царят трябва символично да умре. И да се прероди. Описаният от траколозите култ изглежда така: Царят се изкачва високо в планината, на скалите, където в жертва се принася едно черно животно – козел, кон, или бик. Това символизира неговата смърт. След това влиза в символичен брак с Богинята – майка., опложда я и така започва новият свят. Идеята е синът – любовник, влязъл в полов контакт с майката, в пещерата – утроба. Това се извършва през февруари, когато са дионисиите, или вакаханалиите. Интересно е да се знае, че проф. Овчаров е категоричен, че пещерата „Утробата”е светилище на Великата богиня – майка, в която се изпълнява тракийският ритуал на жертвоприношението. Само малко напомняне за драгия читател, че във „Вакханките” на Еврипид се разказва точно как са протичали тези мистерии.
На фона на посетените от нас – а именно свещената тракийска триада се откроиха с не по-малка сила и другите красоти на Източни Родопи.
Каменните пирамиди, наричани още „Каменната сватба” са природен феномен. Формирането на феномена е започнало преди 40 милиона години, когато Източните Родопи са били дъно на мора. Красиво образувание се е получило от утаена вулканична пепел.
На фона на многостранните мегалити, светилища, времето е определило дълголетие и на старите мостове. Конструкцията на „Дяволския мост” е в традициите на родопското мостово строителство. – един подчертано голям свод с още два, или три по-малки свода, с различни светли отвори. Всъщност тази красота и като строителство и като местност, която ни принуди на направим един доста сложен преход „оф роуд” се намира близо до град Ардино, в живописен тесен пролом по течението на р.Арда. Оказа се, че „Дяволския мост” е паметник на архитектурното изкуство, строен през 15в.. Построен е на древен път, свързващ Беломорието през Родопите с Горнотракийската низина. Върху един от ключовите камъни на централния свод е открит гравиран малък хексагон, наричан „Печатът на Соломон”. Красотата наистина беше „дяволска” Грохотът на реката също.
Последното място, на което успяхме да отидем за четирите дена, с които разполагахме е Златоград. Най-южният град на България..Той е скътан в долината на река Върбица, в края на Източните Родопи и на 50 км от Бяло море. Известен е като градът на Дельо Войвода. Бил е под турско робство чак до 1913 г. Той е сред малкото селища, които са успели да запазят почти непокътната стара част.Всяка къща е като малка крепост. Къщите са изградени от кирпич, камък и дърво. Повечето са три етажни. Кирпичената част е варосана в бяло.Типичната архитектура за Златоград е и специалният умивалник, които е издаден а от вътре е като малка ниша с прозорче и улей за мръсната вода.
Долният етаж на къщите е предвиден за стопанска дейност. Така в тях са пръснати шивашки, ножарски сарашки и други ателиета. Много от работилниците работят и до днес.
Гордост за златоградчани е и първата поща по българските земи. Тук се намират и две църкви, едната от които имаше храмов празник на Гергьов ден. А другата по турски тертип беше вкопана в земята – „Успение Богородично”. Иконите й са пострадали от турците, през 1913 г, когато е освободен и градът. Те са изболи очите на светиите, стреляли са и накрая са подпалили храма. Но пожарът е угаснал бързо и храмът е запазен и до днес.
В началото споменах, че тук е роден и Дельо войвода. Създадената за него песен и изпята от Валя Балканска полетя единствена в Космоса през 1977 г.
На връщане от Златоград, за Кърджали си заслужава да не се пропуснат и тракийските светилища и гробници край с.Бенковски. Те са буквално на метри от главния път. Представляват огромни скални масиви. Траките са сметнали, че тези скали са изпратени от великите богове. В тях всяко семейство е издълбало жертвеник. Те са стотици и са с бъбрековидна форма, с различна големина. Елипсовидния отвор на гробниците бил затварян с каменна плоча. Край една от гробниците клоните на пораснало пред входа дърво – дива круша са окачени с детски дрешки. Това се случва по Гергьов ден. Вярата е, че гробницата носи здраве на децата, чиито дрешки са окачени там.
Езическите жертвеници и гробници край с. Бенковски са едни от най-старите паметници на човешката цивилизация.
Накрая, след като се постарах да представя пред вас този културен компас за Източни Родопи, тракийските мистерии и отделих по-малко място за красотите на природата, тъй като смятам ,че за това човек трябва да има очи и душа. А всеки вижда и чува различно, искам да завърша с една фраза от една от любимите си книжки „Алиса в страната на чудесата” и прекрасния израз на царицата: „Много бавна е вашата страна! У нас, виждаш ли, тичаш колкото можеш, за да останеш на същото място. Ако пък искаш да идеш на друго място, трябва да тичаш два пъти по-бързо!”

8.05.08г.
гр.Русе Аделаида Якимова – Фурнаджиева

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари