Послание от Родопа планина
„Време без време”
Напоследък човек произвежда все повече шум: музикален, чалгаджийски, духовен и всякакъв друг, за да заглуши Природата. Лично аз отказвам да свикна с това! И ето сега се връщам от подарените ми мигове в Родопа планина – планината на Орфей. Още съм под влиянието на „Времето без време” и на място, което до голяма степен олицетворява „пътя на свободата”.
От няколко години с моя мъж се опитваме да ходим поне веднъж в годината на места, на които не сме били преди. Може би под влияние на съвета на Далай Лама?. Каква мъдрост! Като че ли като продължение на мисълта, че е по-добре да ходиш не натам, накъдето те води пътя, а да тръгнеш натам, накъдето да си прокараш собствен път. Сигурно професиите ни са променили до голяма степен светоусещането ни, защото някак без много приказки и препирни установихме маршрута на тазпролетното си пътуване. Едно пътуване през времето, или може би назад… знам ли? Но във всеки случай прекрасно и трепетно и за двама ни. Винаги съм си мислила, т.е. след вече регулярното ми ходене до Родопа, че това е планина, която носи до голяма степен духа на отминали времена. Ето няколко легенди, които лично за мен са много поетични и веднага ме изстрелват в емоционална отнесеност.
Първа легенда Родопа била дъщеря на река Стримон (Струма) и Понтос (Черно море), или Талеса (морето).
Втора легенда Чувала съм да се говори, че Родопа планина е сестра и същевременно съпруга на Стримона и от брака им се ражда реката Хеброс.
Третата легенда ни съобщава за интимната връзка на Родопа и бог Посейдон. От брака им се ражда божествения Евмолп /”хубаво пеещ”/ – основател на днешният Пловдив.
Римският писател Плиний Стари ( 23-79 г.) отбелязва, че планината е получила името си от една тракийска царица на име Родопе, погребана там. И като последно – орфистът Никола Гигов в книгата си „Легенда ли е Орфей?” извежда на челно място друга легенда, която май справедливо, най-приляга за случая: Безгранично клетвена е обичта между хубавицата Родопе и Хемус. Зевс им прощава дързостта и ги вкаменява. Така са възникнали двете исполински планински вериги – Родопа планина и Хемус ( Стара планина ).
Стига до тук с легендите, защото, ако човек се порови сигурно ще се открият и още и още. Но без да изпадам в екзистенциална криза, лично на мен ми се иска да опиша индивидуалните си преживявания. Не съм писател по начинание, а по някога май по призвание. Затова някак ми се иска да избегна матрицата и масовото зомбиране и да разкажа за преживяванията си в това райско кътче, а разказът си в момента искам като че ли да нарека „По Тъпана на Тишината”
Всъщност моето поколение – това на „Априлския пленум” е изправено постоянно пред една особена битка – между оптимизма и отчаянието. Затова всеки полет на инвенцията на духа и сетивата са добре дошли! И ако човек иска да избяга от властта на матрицата , може би трябва да се научи да прави това съзнателно.
И все пак, Родопа, освен че е състояние на духа е и реално красиво кътче от България. А това кътче е толкова далече от родния ми град Русе…
И все пак почивните дни 1-6.05 сложиха началото на „пътя към свободата” и на Тъпана на Тишината….
И така на 30.04, по обяд се отправихме двамата с моя мъж към Доспат. Пътят доста дълъг и не особено добър ни отведе след доста изпитания на яз. „Доспат”, което всъщност беше нашата първа спирка. Времето изобщо не беше с нас. Валя ни дъжд, сняг, суграшица и ни накара да разберем за много кратко време колко е велика природата и колко нищожен е човек пред нея и нейните желания…
Първата спирка беше стратегическа. Тя трябваше да ни даде възможност да стигнем освен до язовира, който наистина е великолепен, за жалост гледан само от прозореца на ресторант „Панорама”, и до заветните Триград с пещерата Дяволското гърло и Ягодинската пещера. Още на времето, преди 23 г. дните, прекарани на тези места бяха изключително запомнящите се за нас. И сега не беше по-различно. Разликата може би беше само в това , че все пак имахме очакване за невероятно страховитата красота на тези места от Родопа. И все пак времето, което беше на пръв поглед неблагоприятно, откри други цветове, светлина и усещане за тези магически места. Величественото и впечатляващо с красотата си Триградско ждрело е разположено по поречието на р. Триградска, като същинската му част, разбрахме от разказите на место, е 2 – 3 км. Искам да ви кажа, че това не е никак малко, като се има предвид какво виждат очите на всеки посетил това място. От двете страни на реката се издигат мраморни величаво – страховити скали, образуващи тесен пролом. Огромните скали сякаш притискат минаващия, а и водата на реката, която навлиза в каньоновидно ждрело. Само за сведение – височината на скалите някъде достига до 250м., а средната надморска височина е някъде около 1450 м. Всъщност, Триградското ждрело е един от 100-те национални обекта в България. Непрекъснатия дъжд и спускащата се на места мъгла правеше всичко още по-магично и нереално.
Един от феномените на Триградското ждрело е пропастната пещера Дяволското гърло. Тя е била формирана вследствие на пропадане на земните пластове. Ето ви отново величието на природата и неподозираните й възможности. Температурата вътре е 8° С. Не че навън беше повече. Така че това нямаше как да ни притесни. Същото се отнасяше и за невероятната влажност вътре, която сега беше точно толкова, колкото и навън, заради поройните дъждове два дена. Впечатлението е: все едно влизаш в преизподнята. По изкопан тунел се стига до впечатляваща с размерите си зала, която може да побере сигурно катедралата „Св. Александър Невски” /колкото 20 ет. блок/. От залата, по виеща се стръмна циментова стълба се стига до естествения вход на пещерата. При изкачването, ако човек не се уплаши и се върне, може да се наблюдава един от най-високите подземни водопади в Европа. /42м./ Легендата говори, че именно тук Орфей се спуска в подземното царство на Хадес, за да спаси своята Евридика.
Местните жители разказват, че нищо влязло в подземния подводен лабиринт на пещерата не излиза от нея. За това говори и паметната плоча на двамата варненски водолази на изхода.
Ето тук е едно от местата, къде се развихря режисьорското ми въображение, в съзвучие с природното…. Какво ли би било?!….
На входа на пещерата цъфти и Орфееевото цвете – „силивряк”.Зелената туфа на цветето може да изсъхне, дори в хербарий, а после навлажнена отново да възкръсне. Искрата живот не е угаснала. Това ни разказа нашият гид. Прочетох специално. Оказва се, че дори при облачно време, или при преминаване на сянка над цветето, то осезателно се свива, а при слънце се разтваря. Всъщност тези колебания са присъщи на живите организми.С други думи първото, което ми идва на ум е да определя това магично цвете като жива душа, която има разум. А като продължа в същия ред на мисли стигам до това, че никак не е разумно да делим природата на жива и нежива, защото винаги е съществувало единство в природата. Това единство се прекъсва някъде назад във времето, когато „висшите” организми навлезли в епохата на канибализма и с това прекъснали на практика заложеното начало на безсмъртие.
Следващото ждрело, на което се дивихме е Буйновското. То е най- голямото в България и притежава страховита красота. През него се минава, за да се стигне до Ягодинската пещера. Буйновско ждрело е разположено успоредно на Триградското. Със своята красота и величие, то не отстъпва по нищо на своя съсед. През Буйновско ждрело минава река Кричим, която образува живописни вирове и водопади. От двете страни са надвесени няколкостотин метрови скали, които на места се приближават само на няколко метра. Най-тясната част от Буйновското ждрело се нарича „Вълчи скок”. През цялото време си мислех колко изобретателни са били хората дали такова име. Ако се задълбоча и стигна до тракийския Дионисий и едно от превъплащенията ми на куче-вълк. Но няма сега да разсъждавам за това. Само ми мина бързо през акъла.
Ягодинската пещера е известна още като „Имамова дупка”. Всъщност е сравнително млада пещера. Само на някакви си 280 000 г. Част е от неповторимо красивия карстов комплекс на Буйновското ждрело.
Самата пещера е дълга около 10 км. и е триетажна. Електрическото осветление ефектно фиксира причудливи образувания: драперии, цевични сталактити, пещерни бисери / има ги само тук/ , леопардова кожа, която също е само в тази пещера и още и още..Тук всяка година местния спелеоложки клуб посреща Нова година, като Коледното истинско дърво се подменя на 4 г. От известно време тук се провеждат и сватбени ритуали. Ягодинската пещера също влиза към 100-те национални обекта на България.
На следващия ден 2.05 се отправихме към с.Ковачевица. Това трябваше да е местото, което за първи път посещаваме. Нали се сещате: „Веднъж в годината посещавай места, където никога не си бил преди това” – 16-то послание на Далай Лама.
Село Ковачевица е разположено в поречието на река Канина (Кървава река), заобиколено с венец от високи рътове. Това са югозападни Родопи.
На всекиму се е случвало понякога и всеки път изневиделица – да бъде поразен от необичайна красота, която се изправя пред очите. Какво става? Дали да не припиша явлението на изключителното свойство на въздуха, измит от току що отминалия дъжд, или пък обратното, нетърпеливо чакащата буря, която ни преследва по петите от както сме тръгнали? Или пък на особената стаена притихнала отминалост на разцвета на това селце, сгушено в Родопите, но с невероятна и лично за мен неочаквана архитектура? А може би на особената светлина на слънцето, което открива повърхнини и очертания? Колко чудодеен и произволен е наклонът на лъчите! Какво става? Нищо! Тишина! Тя е запълнила всичко межди земята и небето. Чува се само Природата и мирише на въздух и омая! Рай! Цвят на тишина и спокойно безвремие! Изведнъж се попитах, дали този рай е в света или само в този, който гледа и чувства? Май се отплеснах с представянето на с. Ковачевица, а си заслужава всяка дума изречена за него. Повярвайте!
Самобитна и неповторима архитектура. Не може да се опише с думи, а трябва непременно да се види. На базата на довъзрожденското жилище, през втората половина на 18 в. се издигат дву- и три-етажни къщи с еркерни наддавания на втория и третия етаж и тесни калдъръмени улички. Камъкът, който е в основата е с цвят на …Всъщност, не мога да намеря точно сравнение. Но заедно със всички цветове, които го заобикалят, е като симфония. С други думи, няма сюжетен разказ, а само много фантазия и емоция!
Вероятно идеята за пестеливост на строителното пространство е довела до изключително рационалните архитектурни решения, които респектират със своята логичност и завършеност. Всяка от ковачевските къщи сама за себе си е уникална. Явно архитектурните решения са продиктувани от общата задача да се постигне максимално жилищно пространство с минимум средства и на абсурден терен.
Те изникват направо от скалите и се извисяват стремително нагоре на 3-4 етажа. Общото впечатление за къщите е като за каменни средновековни крепости и отбранителни кули. Разбира се, това усещане е за кратко, докато погледът стигне високите етажи. Там където строителният талант е проявил разточителство в употребата на дървен материал, който допълва новото усещане за топлота, породено от благородния цвят на дървото.
Тази архитектурна приказка е в съчетание с прекрасната природа – заоблени, меки възвишения и в същото време грандиозни скални масиви. Особена е атмосферата и духът, които се носят и сътворяват магия. Всъщност в „Простотата е най-тънкия вкус”. Няма как да не се съгласи човек с Огюст Роден.
На 3.05 се отправихме за Пирин и Банско. Тук, като че ли възторгът ми се изчерпва. Но не от Природата…Напротив! Колко хубаво е поречието на р. Места. От виещия се път се виждат, или поне аз това гледах, бели, кръгли камъни, които гледани от високото, от пътя, са много красиви. Пейзажът е вече алпийски. И изведнъж, влизайки в Банско, градът, за който от дете си мечтая да отида с родната къща на Вапцаров, картината се смени..Хотел до хотел, камък до камък, а атмосферата някак я няма. Поне за мен е така. А това е градът не само на Вапцаров, а и на Неофит Рилски и Паисий Хилендарски. Ха сега де! Как може да има толкова даденост и толкова опороченост?! Може би този „хотелски рай” ни накара, с моя мъж, веднага да се отправим към „Шилигарника” и хижа „Бъндерица”. Лифта е спрян, по пазарни причини, заради това се отива с кола. Общото усещане да скачаш от сезон в сезон е страхотно. От ранна пролет попаднахме в средата на зимата. Горе снегът е доста и времето се сменя неочаквано. Всъщност, освен прекрасните алпийски гледки, вниманието ни бе привлечено и от Байкушевата мура. Възрастта й се определя на повече от 1300 г. и е едно от най-старите дървета в България.
Разходката из старо Банско ни отведе нарочно до музея на Вапцаров. Продължавам да се дивя на този наш поет, който за жалост си е отишъл твърде рано от този свят, незащитен от никого. Човек остава изумен от невероятната незаинтересованост на българина към великите му личности. Недоумението се подсилва особено след като се види плочата и се прочете внушителния списък от имена на известни личности гостували в дома на Никола Вапцаров, като Пейо Кр. Яворов, Тодор Александров, Елин Пелин, Елисавета Багряна, Цар Борис III, Цар Фердинанд, Гоце Делчев, Ангел Балев, Христо Чернопеев, Яне Сандански и много други.
Заради изключителния си принос в световната литература Никола Вапцаров е обявен за личност на 2009 г в календара на ЮНЕСКО. А поезията му…. Е тя може да разплаче и най-твърдия характер. Всъщност тази година е юбилейна за поета – 100 г. от рождението му.
На първия приземен етаж в къщата – музей е разположена беседна зала, създадена по идея на Въло Радев, където се прожектират филми за Никола Вапцаров. Звучи една от любимите песни на поета, разкази на майка му, негови стихове. На втория етаж са разположени трите стаи, в които е живяло семейството на Вапцаров. Сигурно мога да продължа в тази посока, но не това е идеята на това писание…
Оставащите два дена от нашата обиколка са посветени на с. Долен и на екскурзия до гр. Кавала – Гърция.
Село Долен се намира в планински район, в Родопите, на около трийсетина километра източно от Гоце Делчев. Не е трудно да се влюбиш в това китно селце. Идвайки тук човек се потапя в една съвършено различна атмосфера. Усеща чистия планински въздух и се чуди, що за място е това. Ако очакванията, обаче са тук да ви чакат градските глезотии, по-добре обръщайте колата назад. Пътуването до с.Долен е по-скоро пътуване назад във времето, защото всичко сякаш е спряло тук преди може би 150 г. Днес селцето е все така трудно за достъп и с изключение на новото Долен е единственото заселено место в района. Емоцията, която човек изпитва ходейки по тесните улички, между изоставените къщи в селото е неповторима. Тук казват, че се сбъдват всички желания. В началото на 21 в. Долен събужда любопитството на много хора, попаднали случайно в него, като нас например. Някои дори казват, че привързаността им към с.Долен е „диагноза”. Тук се оказва че е сниман част от филма „Капитан Петко Войвода”.
Следващата сутрин се отправяме към Драма и Кавала – Гърция. Това е част от „атракцията” на любезния хазаин. Пътят ни минава през църквата на св.Лидия. Св. Лидия е била сред първите християни в град Филипи / ок. 15 км северно от днешния град Кавала/, покръстена от св. апостол Павел при първото му стъпване на територията на Балканите. На мястото, където апостолът е проповядвал на местните жени, сега има храм с кръщелня /баптистерий/, посветени на св. Лидия. Пътят продължава и към Филипи.. Това е името на древен гръцки град, разположен близо до днешния Кринидес. Намира се между Кавала и Драма. Тук през 42 пр.н.е. Октавиан Август и Марк Антоний побеждават убийците на Гай Юлий Цезар – Брут и Касий. След тази прочута битка, градът се разширява и става известен като Кринидес /Крини означава извор/ Това е първото име на Филипи. Впоследствие е завладян от Филип II Македонски, който му дава днешното име – Филипи /“Градът на Филип“/. Крайната цел на пътуването днес е гр. Кавала. Това е град бял терасовиден, разположен красиво на Егейско море. Освен, че е много съвременен и това се усеща веднага и по задръстванията, големия поток от хора, лъскавите магазини, но е и древен. Крепостта на Кавала се издига гордо и забележително на най-високата му точка и заедно с акведукта Камарес, е символ на града. За съжаление малкото време не ни даде възможност да се изкачим до стария град, но пък ни отведе за два часа до едно от близките му курортни селища. Там покрай морето се насладихме освен на гледката към о.Тасос, който е отсреща, но и на гръцката салата и прочутото узо. Всъщност за никого не бе изненада, че сервитьорът ни бе от гр. Карнобат. Вечерта, този прекрасен ден завърши с родопски песни и пататник – картофеният специалитет от Родопа планина.
Дойде и последния ден, за съжаление, от нашата екскурзия. Трябваше да се прибираме. Решихме, че този път ще се върнем, минавайки през средни Родопи. Всъщност, така и не подозирахме, какви красоти ни чакат. До Девин, пътят ни бе познат. Но по-нататък, пътят се вие по р. Въча. Ето тези гледки съвсем ни „прибраха акъла”. На тази малка рекичка са построени два язовира и е в процес на строеж трети. Той се изпречи пръв пред погледа ни. Монументална страховито- строителна гледка. Дори леко страшна с големите си размери. Но тук всичко, покрай което минахме е такова – страховито. Високи скали, виеща се река. Леко мрачното небе подсилваше това чувство. И изведнъж на един от завоите, покрай реката, се откри чудната гледка към яз. Въча – бившия Антонивановци. Пейзажът е красив, като за картичка. Не знам как до сега не съм чувала и не съм виждала това прекрасно кътче от България. В язовира има много красиви къщи на понтони /не съм съвсем сигурна, че думата се пише така. но…/. Те се виждат от различни ракурси по виещия се път, високо над язовира. Пътят има завои, но е прекрасен, защото се движиш във високото покрай планината, а долу в бездната е язовира и ако не караш бързо, можеш да хвърляш по едно око. Лошото е, че почти от никъде не може да се слезе долу до водата. На един от последващите завои се откри и прекрасния комплекс “Чилингира”. Всъщност, така и не намерих в речника, какво означава точно тази дума.
Каквото и да продължавам да пиша, все ще е слабо и малко! И това като че ли няма значение, на фона на съществуващата красота! Никакво обяснение не би могло да я предаде и все пак всеки път , когато ни е дадено да я изживеем не трябва да пропускаме и един миг… Защото наистина България е благословена страна с природата си, с историята си… Дано да е и с народа си! Дал Бог!!
11.05.09г д-р Аделаида Якимова – Фурнаджиева
