Началото беше трудно. Но той не спираше да носи камъка със себе си. Попитах го защо го прави, а той просто замълча и продължи напред. Мъкнеше своя камък като всички останали и вървеше упорито към заветния връх. А аз се бях спряла. Помислих си, че вече камъка е твърде тежък. За момент си припомних всичко.Проблемът не беше нито в камъка, нито в тежестта му. Просто все някой в тази верига от човешки души трябваше да спре да носи собствения си бич. И така всички съдби, събрани в тази илюзорна действителност, в тези равни условия, в тази палеща жега и този безкраен път си мислиха,че вървят нагоре, а всъщност накъде вървяха…
Всички преливахме от пусто в празно и пак така. И така до къде…
Събудих се цялата изнемощяла и страшно уморена от кошмара, който явно ме бе уязвил не само психически.
В главата ми отново нахлуха мислите от преди да заспя- проблема за доверието, за самотата, за погрешните думи и действия, за врага и приятеля.
Истината беше, че всъщност това беше моят камък, камъкът, който носех към нищото.
Разбрах че за разлика от действителността в съня ми, където можех да спра и да си почина, в реалния живот нещата стояха доста по-различно. Не можеш да избягаш от това което представляваш или това което мислиш. Не можеш просто да заповядаш на чувствата и мислите ти да те слушат.
И така, предъвквайки темите, над които немалко много по-умни хора от мен преди това си бяха блъскали главите се сетих, че всъщност ние хората нямаме предназначение. Но имаме инструмент, който ни помага да си го създадем- всеки сам за себе си. И че преливайки от пусто в празно все пак стигаме до някъде- осмисляме собственото си съществуване.И вече онзи заветен връх, към който всички се стремяхме, не ми се струваше толкова илюзорен и непостижим.
И така докато заспах отново.
Сънят беше друг…
