Откъс от книгата „Труден Бог“

Представи си, че няма Вселена, няма нищо друго освен ти, който четеш това.
Вече не четеш. Вече няма нищо друго освен теб. Вече си сам(а).
Няма го и тялото ти.
Ти си сам(а), и си единственото нещо, което Е.
Няма нищо. Няма никой. Няма знание, няма спомени, няма осезания и осезаеми обекти.
Няма светлина. Няма и тъмнина.
Ти си сам(а), и единственото нещо, което осъзнаваш е, Съм.
Но това Съм не е личностно осъзнаване, а същностно усещане.

Съм.

И това е Всичко.
Това е Цялото.
Самò в безвременната вечност.

Нарочно пропускам „Аз“, защото в това същностно усещане на „Съм“ отсъства личностното самоопределение. Отсъствието на каквото и да е знание в Съм не позволява изграждането на Аз. Аз се явява в материалния свят, като следствие на осезанията, които наблюдават материята. В материята „Аз“ се явява мястото на наблюдение, което Съм свързва със себе си.

Това „Съм“ е едно „нещо“, което не е нито голямо, нито малко, защото “голямо” и “малко” са родени в материята, а То не е материално.
Материалното има външни граници, които му дават относителен размер.
Онова Което Си няма граници, и тази липса на граници те прави без размер.
Ти не си нещо. Не си и нищо.
Ти си “Съм”.
Сам(а).
Завинаги.
Дори „завинаги“ е изпразнено от смисъл, защото липсва времето.
Ти Си Вечният Покой в Безвремието.

Някъде там в онова, Което Си има един сън, за който ти не знаеш и никога няма да узнаеш.
В този сън има същества, които “живеят”.

Животът е съзнателност с начало и край, пораснала върху осезания. Животът няма нищо общо със Съм, който Е Вечен, Единствен, Нероден и Неумиращ.
Разбира се, ако си Единствен, Нероден и Неумиращ, и знаеш за това, никак не би се радвал, че си Вечен. Но ти не знаеш нищо. В теб няма радост и съжаление, защото в теб няма знание. Ти си същностното усещане “Съм”. Ти си Онова , което прави мисленето възможно, но в себе си няма никаква мисъл.

Ти си Мястото в което има един Сън, за който ти не знаеш.

Този Сън е някакво завихряне, някакъв вид движение в Покоя Който Си.
И понеже движението има свое начало и свой край, този сън е нещо като място с размер в безразмерното нещо, което си. Сън-Вселена, краен но без граници.
Самата мисъл, че в нещо безразмерно е поместено нещо, което е крайно в размерите си, е толкова абсурдна, че съзнанието не може да се залови за тази абсурдност и да я осъзнае.
Това гранично място е част от теб. То е същност от твоята същност, но не е истинско, защото е крайно, макар и без граници. То няма как да има граници, защото е движение, а движението няма граници, макар да има начало и край.

Това място, този сън, бидейки част от твоята същност, Е част от Съзнанието, което Ти Си.
И така, като Съзнание Ти си разделен на две; Съм и “Светият Дух”, който формира съня.

Съзнанието, което изпълва съществата населяващи съня, придобива знание, придобива способността да твори Знание, да складира знанието в спомени, да работи със знанието и да го ползва за свои облаги в съня.

Някога, което ще наречем “един ден”, един участник в Съня, по някакъв неведом начин осъзнава, че това място е един сън, и че той е участник в собствения си сън.

В този ден

Вселената избухва в осъзнато проявление

От този ден нататък, една част от теб има знанието за Съня. Една част от теб се е събудила със знанието, че е сънувала.
Всъщност в този ден Сънят става истински, съществуващ.
Но Съм не знае за съня и никога няма да узнае. Синът, който се е родил в Съня, ще знае за него, но Съм никога няма да узнае нито за съня, нито за Сина. Съм е без каквото и да е знание в своята вечна самота.
Той ще е винаги един самотен Съм, плуващ в своята същност, едно безразмерно море от вечност, непознаващо нищо, и единствено познато на своите Синове.

Вечна Самота, Блаженстваща в Липсата на Знание – Съм.