Топъл есенен ден. Излязла съм на балкона за поредната доза отрова в белия си дроб … Дoкато пуша се опитвам да отпусна и да изпразня главата си от галопиращите из нея напрегнати мисли.
Седмицата беше отвратително тежка от гледна точка на средностатистическа българка. Ама аз кога съм се побирала в статистиките?
Няколко симпатични нови урока по смирение и търпение, какво му е тежкото… Не си научих най-важния обаче – че докато не си науча един урок, той ще се повтаря, и повтаря във все по-тежки ситуации, докато го науча …Но не това всъщност исках да опиша. Изпускайки малки кълбенца дим, затворила очи и мислейки си за глупостите на този светски живот, усещам как топли слънчеви зайчета се заиграват по лицето ми . Отварям леко очи и през премрежените си клепачи виждам трептящите танци на светлинни цветни петна… Прекрасно е! Гърдите ми се изпълват с … няма понятие за това усещане – може би нещо смесено между радост, обич, въудушевление, покой… Не, няма дума. Лек полъх на есенен ветрец ме погалва по лицето. Чувствам се цяла, чувствам се едно със слънцето и вятъра, чувствам се изпълнена със Вселената… И се питам, защо напоследък нямах очи и не намерих време за едно такова 5 минутно сливане със нея. Отварям очи напълно и пред мен заиграват есенен танц жълто-червено-зелено -кафявите листа на една бреза, а между тях подскачат слънчевите зайчета.
Цигарата догаря в пепелника забравена, мислите в главата ми са отлетели нанякъде, а сърцето ми е изпълнено… Единствената мисъл в мен е, че аз съм Бог, че Бог е в мен, че ето това е Бог… Навярно… Съмнението винаги се появява по-късно в съзнанието ми, в онзи миг в мен нямаше нищо… Освен Него…
Сега, когато се опитвам с бедните възможности на думите и понятията да предам онова усещане за вечност и цялостност, се питам – как може с формули, закони и числа да се докаже подобно състояние? Кой точно научен закон ще обясни Радостта в сърцето ми? Коя математическа формула ще ми обясни преливащата Любов в него? И да ми докажат научно съществуването на слънчевите зайчета и разлагането на светлината на цветни петна – може ли някой да ми докаже чувството и усещането, което ме изпълва докато им се наслаждавам ? Дъщеря ми сяда до мен и се гушва до рамото ми, притваряйки очи и тя срещу слънцето… Някой може ли да ми даде обяснение, доказателство или да замени с нещо друго това усещане, което просълзява очите ми?
Толкова много усилия полагат човеците за да докажат че Него го няма или че е жесток… А е нужно съвсем малко за да повярват в обратното. Никой не може да им даде доказателства за света на невидимото, но те сякаш не разбират мимолетността на материята и тленността на собствените си тела и все търсят и търсят доказателства там, където ги няма… Все още не съм станала безпристрастна, все още ми е тъжно и болно за тези човеци, които не си позволяват да отворят душите си и да си спомнят… Може би в крайна сметка е прав онзи мой приятел, който каза, че не всички ще се върнат Там, че не всички са родени и истински … Като се огледам наоколо май наистина виждам твърде много измислени образи в Матрицата … Трябва ли да ме боли за спомените от моите сънища, необходимо ли е да се опитвам да ги съживявам?
Прави каквото трябва, ще стане каквото е писано …
Писнало ми е от правила и доказателства , които за 4 деситилетия не ми доказаха нищо.
Писнало ми е от борци срещу правилата, които отричат старите за да наложат нови.
Писнало ми е от измислени научни факти, които с море от формули, числа и доказателства доказват единствено че всяко правило си има изключение.
Е, аз предпочитам изключенията.
И не съм съгласна, че те доказват правилото. Защото живота ми е единственото ,,доказателство“, че правилата и доказателствата нямат стойност. За мен. И за другите като мен. За живеещите в матрицата правилата са единствената сламка, за която могат да се хванат. За да си доказват, че ги има и че съществуват. В един сънуван филм, в една илюзия … Която наричат реален живот.
Залеза догаря зад планината заливайки в червени отблясъци синевата на небето.
Пухкави бели облачета сиаят в златно и розово плувайки в небесния океан…
Леко ми е, хубаво и истинско…
Искам този спомен от Съня ми да е жив и Там…
Красиво е… И си струва повече от натъпкан догоре с измислени знания учен, който не би могъл с нито една формула да ме доведе до този екстаз, който току що изживях…
Не съм виновна, че съм избрала да срещна такива човеци в Съня си… Необходими са ми, за да науча уроците си. Но не е нужно да ги взимам със себе си навсякъде…
Залеза е нещо, което бих предпочела пред тях…
