Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.Веднъж някакъв мъж се влюбил в него. Наблюдавал полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето му биело по-бързо, очите му блестели от вълнение. Помолил го да му позволи да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Мъжът се радвал и възхищавал на птичето, обожавал го.
И тогава му хрумнала следната мисъл: А ако то поиска да види далечните планини! Мъжът се изплашил. Изплашиил се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетил завист, завиждал на птичето за способността му да лети.
Почувствал се самотен.
И решил: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети.“
Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.
По цял ден мъжът гледал птичето. Пред него бил обектът на любовта и той го показвал на приятелите си, които възкликвали: „Ти имаш всичко.“ Междувременно в него започнала странна промяна: тъй като вече притежавал птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнал да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и мъжът престанал да му обръща внимание, сещал се за него само когато трябвало да го храни и да се погрижи за клетката му.
Един прекрасен ден птичето умряло. Мъжът много се натъжил, непрекъснато мислел за него. Но не си спомнял за клетката, а само за деня, в който го бил видял за пръв път да лети доволно сред облаците.
Ако той се бе вгледал в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много го бе развълнувало у птичето е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.
Без птичето животът загубил за него всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата му: „Защо си дошла?“ – попитал той смъртта.
„За да можеш да летиш отново с него в небесата – отвърнала смъртта. – Ако го беше оставил да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново…“
