Бездната, която се разтваря вътре в мен и поглъща всичко познато. Потъвам… Няма твърд под краката ми, няма какво да ме спре.
Но потъване ли е това? Полет е! Полет далечен навътре. Мисли, чувства, образи… Това са малки светулки, проблясващи в Бездната. Това са стихващи вопли от мене.Бездната е в мен или аз съм в Бездната. Там, вътре в мен, далече от света… Колкото по-близо съм, толкова повече път съм изминал. Колкото по-навътре в себе си летя, толкова по-далече отивам.
Бездната… Там всичко се губи, защото тя няма граници и най-голямото нещо е малко, нищожно малко в безкрайността. Там има всичко, защото Тя съдържа всичко в своята безкрайност и безграничност. Там най-малкото нещо е огромно, само по себе си е цяла вечност, защото в Безкрайността то няма граници и е нявсякъде.
Там, в Безкрайността… Най-далечните неща са най-близки, на една мисъл разстояние, защото няма граници и разстояния. Там, до най-близкото нещо пътят е най-дълъг и се простира в безкрайната Вечност – пътят към себе си, защото “Аз” е неизбродима вечност.
Бездната… Как губя се в нея. Как губи се всичко из нея и как всичко вечно присъства. Разтваря се в Бездната всичко мое. Разтварям се и ставам самата нея. Тогава оставам само аз, съзнаващият, потопен в самотата, която ме води към Мене.
Най-близкото: Аз-Себе си, а най-дългият и труден път е този – пътят до Мене.
