Обикновена като хиляди други…Нося четири обици на ушите
– единствената ми екстравагантност и накити.
Понякога и сребърно водно конче на врата…за късмет!
Ако те срещна, ще отминеш…
защото оставаме невидими за бляновете си.
Сядам на някаква пейка, зашеметена от приближаването на зората,
и мечтая за дъжд. Затварям очи… Не е ли странно?
Крадците посягат само на нашите пръстени,
любимите – само на плътта, проповедниците – на душите ни,
убийците – на живота!
Отмятам назад глава, за да усетя
високо над лицето си потрепването на листата…
Някаква гора, някакво поле…
Настъпва час, когато Времето се предрешва като метач,
а Бог може би – като вехтошар. Скъперник и твърдоглавец,
той трепери едно мънисто да не се изгуби
в купищата мидени черупки пред вратите на кръчмите.
Дали ще дочакам някога до рамото ми да приседне мъж
с изкаляни обувки от това, че за да стигне до мен
е прегазил Бог знае каква река?
Той ще се отпусне тежко на пейката,
стискайки здраво в шепата си някакъв безценен подарък,
който ще бъде в състояние всичко да промени.
Ще разтвори пръсти бавно, един подир друг,
безкрайно внимателно, че това отлита… Какво ли ще държи?
Птица, зрънце, нож или отварачка за консервната кутия на сърцето…
Мечтая за дъжд…
Запиши се за отговори
Вход
0 Коментара
най-стари