Още веднъж за суфизма

Суфизмът никога не е имал начало и никога не е възниквал като историческо явление. Той е съществувал винаги, защото светлината винаги е била вътрешната същност на човека. В своите най-висши проявления тази светлина може да бъде наречена Познание на Бога, а Божествената Мъдрост – суфизьм, Суфизмът винаги се е практикувал, а неговите проповедници са били сърцати хора и поради това учението принадлежи както на своя майстор основоположник, така и на всички останали.Според преданието първият пророк бил Адам, което означава, че още първият човек на земята носел мъдрост. Сред човешкия род винаги са се намират хора, които страстно са се стремели към мъдрост. Отивайки в уединение, хората на духа са търсели истината и служейки на другите, с благоговейна преданост са се учили от тях на мъдрост. Малцина са онези, които са успели да разберат онова, на което учат божествените избраници, но величието на тяхната личност е привличало мнозина. И хората казвали на пророка: “Ние ще тръгнем след теб, ще ти служим, ще ти вярваме и никога няма да последваме други”, а светците им отговаряли: “Деца мои, благославям ви, правете така, постъпвайте точно така. Трябва да живеете по този начин”. И давали на хората знания и закони, които възпитавали у тях покорност и човечност. Така се раждали религиите.

С течение на времето истината била изгубена. Появил се стремеж към господство, а след това идеализиране на собственото общество и отричане на другите. И постепенно мъдростта изчезвала. Религиите се утвърждавали, макар и трудно, но светът бил в такъв стадий на развитие, че не могъл да приеме суфизма. Неговите последователи били осмивани, презирани и подлагани на гонение. Наложило се да се скрият от света, усамотени в планински пещери.

Когато дошъл Христос суфиите били сред първите, които се вслушали в неговото учение, а по времето на Мухаммад суфиите от планината Джафа първи откликнали на неговия призив. Едно от тълкуванията за произхода на думата “суфизъм” се свързва с названието на планината Джафа. Именно Мухаммад открил за суфиите пътя към Арабия, където те имали многобройни последователи, сред които Садик и Али.

*****

В най-древни времена било основано Братството “Чистота – Сафа” Неговата главна насока била следната: опознай себе си и ще познаеш Бога. Тези братя, познаващи своята природа, са били суфиите, защото суфизмът е учение за самопознанието.

Суфиите и йогите се разбирали едни други, тъй като разликата помежду им е само една: йогите се стремят повече към духовност, а суфиите – към човечност. Йогите смятат, че е по-добре да бъдеш Бог, а суфиите – че трябва да бъдеш човек, защото ако в някой е останал само духът, той винаги рискува да изчезне, защото нашето тяло има свойството да пропада. Суфиите смятат, че щом като нашето тяло има потребности и желания, те трябва да се удовлетворят. Според тях човек трябва да получи от живота всичко, което е по силите му, но ако нещо е извън силите му, той не бива да се разстройва. Между йогите и суфиите няма съществено различие, защото няма различие в мъдростта; различни са само формите, в които се проявява.

Радостта е в единството. Не в отделно взетата духовна или материална сфера, а в обединението на двете. Защо човек скръства ръце? Защото там, където има двойка, има радост в съединението. Човек има две очи и когато те са отворени – идва радост. Когато въз­духът преминава през двете ноздри, мистикът изпада в екстаз. Защо хората си стискат ръцете? Защо се радват на прегръдката? Защо жадуват да общуват с учени и мъдреци? Защото една душа се протяга към друга и се съединява с нея. Радостта не е само в духовното, а в единството на духовното и материалното.

Да бъдеш като животно не е хубаво, но и да бъдеш ангел също не е плодотворно, защото ние сме създадени с тяло на животни, което трябва да се храни, пие и спи, и което има чувства и потребности. Трябва да приемем нашите безобидни животински качества и да отстраним опасните. Няма нищо лошо в това да се яде и пие, но да вземаме храна от чуждата чиния, когато имаме в своята –това вече е лошо.

Централна тема в живота на суфия е свободата на духа. Великият персийски поет-суфи Руми веднъж казал: “На земята душата е заключена в тъмница и остава в нея дотогава, докато живее на земята”. Осъзната или неосъзната, във всеки от нас живее острата мъка на душата, стремяща се да се изтръгне от плен, да разкъса сковаващите я пътища. Отговор на този порив може да се намери в придобиването на духовност.

Съществуват два типа суфи: ринд и салик. Първите –ринд са представени прекрасно в

превода от Фицджералд на Омар Хаям:”О моя любима, напълни чашата,която ще пречисти днешния ден от съжаленията за миналото и страха пред бъдещето. Какво пък, и утре мога да бъда със себе си, с вчерашните седем хиляди години!”¹ Той споделя следното: вземи най-хубавото от изтичащото време, живей в настоящия миг и най-ясно от всички ще прозреш вечността. Но ако твоят поглед бъде замъглен от света на миналото и света на бъдещето, ти вече не живееш във вечността, а в ограничения свят. С други думи, трябва да се живее не с миналото и с бъдещето, а с вечното. Именно тук и сега трябва да се опитаме да постигнем щастие, което е път за постигане на свобода на душата.

Това е главната тема на творчеството на поетите суфии, които могат да бъдат наречени ринди. За разлика от живота на ортодоксалните вярващи, техният живот не е скован от някакви принципи. Те са свободни от всякакъв фанатизъм, от всякакви догми и предписания, угнетяващи човечеството. И в същото време тези хора притежават високи идеали и съвършена нравственост, задълбочено мислене и много високо ниво на съзнание.Те водят напълно свободен живот в този свят – затвор, където всеки индивид е пленник.

****

По голяма част от суфийската литература е написана по такъв начин, че човек, който не познава нейната дълбочина и скрит смисъл, може да бъде обезкуражен. Ако вземем за пример стиховете на Хафез, ще ни направи впечатление, че в тях не се споменава Бог. Ако се обърнем към стиховете на Омар Хаям, които така високо се ценят от западния свят, ще видим, че той пише само за едно и също: за виното, за любимата, за бокала и за уединението. Някой ще попита: “Що за духовност е всичко това? Той говори за виното и за бокала! Ако това е духовност, жал ми е за човечеството!” Да, в тези стихове малко се говори за благочестие. А в поезията на Джами благочестие и набожност изобщо няма, както ги няма и в стиховете на стотици други поети-суфии – велики мъдреци и мистици. Те предполагали, че ако някога се прочуят като духовни хора ще бъдат принудени винаги да се проявяват като такива, да изглеждат духовни, да говорят като духовни и се страхували, че на тази пътека ще изгубят свободата си и ще се превърнат в лицемери.

****

Методът на суфизма винаги се е стремял към едно – освобождение от собствения “аз”. Но кой “аз”? Не истинския, а фалшивия “аз”, който обсебва човек и като изхожда от него човек смята себе си за нещо различно от другите. Като се откаже от този лъжлив “аз”, той дава възможност на своя истински “Аз” да се прояви във видимия свят. Суфийският метод позволява да се разкрие душата на човека, неговият истински ,,Аз” – онази вечна същност, на която са присъщи сила и красота. Суфизмът разбира, че образите на Ахурамазда и Ариман олицетворяват принципа на доброто и злото. Някой може да ги открие в думите на Христос, в Корана или в Зенд-Авестата. Суфизмът вниква в това, което стои зад представите за ангелите и стига до идеализиране на Бога и Учителя като носители на божественото послание. Може да бъде наречен юдейски мистицизъм, ако се пренебрегне влиянието, което му е оказало християнството. Може да бъде наречен християнска мъдрост, ако се пренебрегне влиянието на исляма. Може да бъде наречен вътрешна същина на исляма, ако се пренебрегне влиянието на други философски системи, като веданта и будизъм. Ето защо суфизмът е така всеобхватен, съвършен и универсален.

Суфийското преклонение към природата се е родило под въздействието на учението на Заратустра. Склонността на суфизма към жертвоприношение е урок от Авраам. За своите чудеса той е задължен на Мойсей. Предупреждавайки за бъдещи опасности суфизмът черпи знания от Ной – най-великият пазач от миналото. Неприемането на аскетизма води началото си от Соломон, а свещената музика напомня за песните на Давид. Стремежът към саможертва се базира на примера на Христос, а в човечността се вижда въздействието на личността на Мухаммад. Ето защо суфиите са ученици на всеки наставник, последователи на всяка религия, познаващи мъдростта във всичките й аспекти. И затова независимо от всичките си постижения те остават отворени за света Много хора казват: “Ние вярваме само в Мойсей или в Христос”. Други твърдят, че вярват само във Ведите или в други древни свещени писания. За суфия не е важно кой е казал това или онова, важна е същността на казаното. Ако намира истината в думите на Заратустра, той я приема. Ако среща истина в Кабалата, приема и нея. Суфият приема словото на Христос и Библията и вижда истината в Корана. Той приема веданта – сред суфиите е имало много повече велики ученици на веданта, отколкото индуси. Във всичко суфият вижда свещено писание.

****

Суфият вижда истината във всичките й форми. Ако някой му предложи да отиде в християнска църква и да се помоли, той ще направи това с удоволствие. Ако друг го покани в синагога и поиска да се помоли така,както правят евреите, той ще бъде абсолютно готов за това. Намирайки се сред мюсюлмани, той ще произнася намаз заедно с тях. В индуистки храм ще види истинския Бог, живия Бог заедно с идола. Будисткият храм ще го вдъхнови и няма да го заслепява с идолопоклонни-чество. И все пак, истинският храм за суфият е в неговото сърце, в което живее Любимият, този, на когото еднакво се кланят както мюсюлмани, така и кафири.

В наши дни задачата на суфийското движение е да установява пълно взаимно разбиране между отделните хора, народи и раси й да помага на онези, които се стремят да открият истината. Неговата основна задача е да утвърждава осъзнаването на божествеността на човешката душа. За това е създадено и суфийското учение.

Съществува неразбиране не само между Изтока и Запада и между християните и мюсюлманите, предали на Запада опита на суфизма, но и между самите християни, както и между хората въобще. Като школа суфизмът е дошъл на Запад от Изток, но самият суфизм, като послание, е дошъл на земята свише. В този смисъл суфизмът не принадлежи нито на Изтока, нито на Запада. Суфийското езотерично учение се опира на традициите на древните школи на суфизма, съществували в продължение на различни исторически етапи, но суфийското послание има своя собствена традиция. То е повече от школа, то е самия живот; то е отговор на молбата на цялото човечество.

Суфизмът е религия, ако някой иска да учи неговата вяра; той е философия, ако някой иска да изучава неговата мъдрост; той е мистицизъм за онзи, който се стреми да бъде ръководен в разкриване на своята душа. И все пак е далеч от тези неща. Суфизмът е светлина и живот, подхранващ всяка душа и възвишаващ смъртния до безсмъртие. Той е послание за любов, хармония и красота. Той носи божествено послание. Неговото послание е послание на епохата, защото дава отговор на призива на всяка душа. Това послание не се побира в думите, а в божествената светлина и енергия, които из-целяват душите, дарявайки ги с покой и божествен мир. Суфизмът не -е нито деизъм, нито атеизъм – деизмът означава вяра в Бог, който се намира непостижимо далеч на небето, атеизмът означава да се живее без вяра в Бога. Суфият вярва в Бога. Но в кой Бог? В Бога, от който сам е произлязъл, Бог в него и около него. Както е казано в Библията, ние живеем, движим се и съществуваме в Бог. Ето такова е учението на суфизма.

Суфиите вярват в Бога като в идеалния “Аз” вътре в истинския живот, като в колективното Съзнание, а също и като в Бога на двата свята. Владетеля на бъдещите дни, Вдъхновителя на прекия път, Този, от Когото всичко е произлязло и към Когото всичко ще се върне. В действителност не може да има много религии – има само една. Не може да има две истини и не може да има двама повелители. Както има само един Бог, така има и една религия, един повелител и една истина. Уязвимото място на човека е в това, че възприема за истина само онова, което е делнично и обикновено, а онова, което не е свикнал да чува или да мисли за него, го плаши. Подобно на пътник, загубил се далеч от дома в чужда страна, душата на човека странства сред явления и вещи, непривични за нея. Но пътят към съвършенството означава издигане над ограниченията, стремеж към такава височина, от която очите не могат да различат границите на отделните страни или континенти, а виждат целиясвят като едно цяло. Колкото по-високо се издигаш, толкова по-широк става твоят хоризонт.

Суфиите на никого не предписват принципи, но това е различно от обикновения живот, където да нямаш принципи означава да бъдеш много лош човек. Някои се учудват: как е възможно да си последовател на учението на суфизма, щом като в него няма определени принципи. Отговорът е прост: това, което е добро за един човек, може да бъде лошо за друг. За някого е много добре да бъде монах и да седи по цял ден в църквата или в джамията, но това може да не е подходящо за друг. На него може да му е необходимо да отиде в кафенето или в ресторанта и да разбере смисъла на придобития там опит.

На Изток на свещено мястото, където трябва да се изрази уважение, хората слагат на главата си шапка или тюрбан, т.е. всичко е точно обратно на западната традиция. На Изток преди да се влезе в индуистки храм, джамия или друга свещена сграда е необходимо да се събуеш. На Запад не се позволява да влезеш бос в църквата. Ако на брамините се бе налагало да носят тежки обувки, каквито носят европейците, щяха да се чувстват зле и постоянно да страдат от преумора. Обувките им трябва да бъдат леки и прости, за да могат без проблеми бързо да се свалят и обуват. Предписанията за всяка религия са се давали в съответствие с определени времена и места.

От край време хората воюват заради принципи. Заявяват, че твърдо стоят зад едни или други принципи и че тези принципи ги правят по-добри от други хора, които се придържат към други норми. За суфия обаче няма добро или лошо. Неговият единствен морал е да бъде добър към другите. Ето защо светът не може да го разбере, защото човечеството все се стреми към принципи и иска някой да му посочи кое е добро и кое лошо. Всички ние виждаме добрите или лошите неща в зависимост от гледната ни точка, а това означава, че на първо място трябва да се възпитава тя. Суфият изпълва с духовност всичко, до което се докосне. Той вижда навсякъде единство и хармония. Религията на суфия е любовта, затова предписанията на другите религии не означават нищо за него. Борбата за принципите той оставя на онзи, който не е способен да види по-далеч от тесните рамки на своите собствени идеи.

***

Целта на суфия в живота е да не се отказва от никаква религия и да не отхвърля никое общество. За каквото и да става дума, – за християнство, за будизъм, за юдеизъм, за индуизъм или някакво друго учение или общество, било то Теософското общество, Новата епоха или Християнската наука – той не се стреми да открие техните слаби места и възможни недостатъци, а вижда доброто във всичко. Всеки човек в света прави онова, което смята за най-добро и дори според другите да не е така, във всеки случай той мисли, че постъпва по най-добрия начин. Целта на суфия е като целта на целия свят – постигане на знание, но в същото време той се стреми да постигне хармония и единство с другите и не търси различия. Неговата цел е не да види двойствеността, а единството във всичко. И тази цел е всъщност целта на всички религии. Разликата е само в това, че тази цел е била провъзгласявана с по-голяма или по-малка откровеност през различни етапи от световната еволюция.Бог съществува като неактивно и съвършено Съзнание, чието съвършенство лежи в Неговата самодостатъчност. Той проявява активност в проявленията. Тук суфият също открива единството на Бога. Бог винаги е пред очите му. Приема всяка добрина и независимо от кого произхожда тя – от приятел, от баща или майка – я възприема като дар от Бога. Бог се проявява чрез нашите приятели, майки и бащи. Всяко задължение, всяка благодарност, които той изпитва, той ги изпитва към Бога. Приятелството, любовта към родителите, роднините, приятелите, любимата – всичко това суфият приписва на Бог.

В стиховете на суфийските поети често се възпяват къдриците на любимата, защото поетът открива божието проявление в образа на любимата. Той открива Бог и в родителите, и в приятеля. С всяка въздишка повтаря името на Бога и затова счита всяко дихание за голяма ценност, с която нищо в света не може да се сравни. Някой ще попита: “Защо трябва да се повтаря едно и също нещо милион пъти? Ако има разнообразие в мислите не е ли по-добре!” Но само посредством една мисъл, същата тази мисъл, човек може да се слее със своя извор.

Възниква въпросът: суфият има ли за цел да стане лечител или ясновидец, да общува с духове и да изследва света на феномените, желае ли да открие в себе си проповедника и учителя, търси ли присъствието на Бога, мечтае ли да попадне на небето или да следва някаква конкретна религия? Отговорът е ясен: нито едно от изброените неща не е негова цел.

Много хора желаят да придобият мистични знания и да станат лечители, за да лекуват себе си и близките си, без да плащат болнични сметки и да оздравяват безпомощта на лекар. Тези способности могат да се породят у суфия при неговото придвижване към по-високи цели¹. Той може да добие всички нетрадиционни способности, вървейки по пътя, но да се спре и да се съсредоточи само върху тях за него означава да постъпи толкова необмислено, колкото онзи човек, който тръгнал за гарата да посрещне свой приятел, но по пътя се заприказвал със случайни познати и закъснял.

Търси ли суфият някъде присъствието на Бог? Зависим ли е от медитацията, предписана от някой пророк или учител? Не! Той не търси присъствието на Бог, защото където се говори за присъствие или отсъствие се появява двойственост, а неговата цел е единството. В единството може да има и неприсъствие. Той съвсем не се стреми да се свърже с някой учител завинаги. Не желае да отиде в рая, тъй като вижда рай навсякъде около себе си.

*****

Само въображението може да помогне на човек да види Бог пред себе си, защото всъщност Бог възниква в сърцето му. Преди да произнесе дори една дума,тя вече е чута от Бог. Когато се моли в стаята си, той не е сам, а заедно с Бог. За него Бог не е някъде на недостижимите небеса. Той е редом с него и в него, небето е на земята, а земята става небе. За него няма нищо по-живо от Бог и по-понятно-от Бог и всички имена и форми, които минават през неговото съзнание, са изпълнени е него. Всяка дума и молитва на такъв човек е живо слово. То носи благословение не само на него, но и на всички обкръжаващи го. Единствено такъв начин на молитва е истински и само такава молитва достига пълно осъществяване.

В какво се състои целта на суфия? Той се стреми да достигне до такова преживяване, в което няма нищо от “преживяването” в обикновения смисъл на тази дума. Съществуват две тенденции: стремеж към проявление, което ни довежда в този свят на разнообразие; и стремеж към неактивност, която ни връща към онова състояние, от което сме излезли. Съвършенството се състои не в отделното не-проявление и не в отделното проявление, а в единството на двете.

По пътя към проявлението душата събира около себе си всевъзможни вибрации от различни нива, с които е влизала във взаимодействие – от най-фини до най-грубите физически. Но и в това откриваме съвършенството на Твореца. Не бихме могли да се радваме на възвишеното, ако не съществуваше и низшето, не бихме могли да се радваме на сладкото, ако го нямаше горчивото. Ако всичко е хубаво, не бихме могли да се наслаждаваме на доброто. Ако съществува само един цвят, въобще не бихме могли да получим удоволствие от многообразието на цветовете. Спомням си думите на поета: “Господи, позволи ми да не живея в този свят, където камфорът, памукът и костта се считат за еднакво бели!” Колкото повече цветове, колкото повече оттенъци има, толкова по-голяма е нашата радост. Хиляди, стотици хиляди несъвършенства съществуват само за да стане възможно проявлението на едно велико съвършенство. Сещам се за едно сравнение с художник, който рисува картина. Той има бои и четки. Създава изображения. И не знае дали с първия, с десетия, стотния или с х­лядния щрих ще го направи точно.

Задачата на суфия е да свали покривалото. Душата на човека е толкова плътно скрита под пласт от всевъзможни вибрации, че самата тя не може да се открие. Посредством медитацията и други практики суфият първоначално премахва физическото тяло и се опитва да види онова, което може да види без него. След това той отстранява от себе си астралното измерение, в което човек живее със своите мисли и чувства, за да открие какво се осъзнава без това измерение. Съзнанието е подобно на завеса, пред която стои някой с малко фенерче в ръце. Светлината от фенера пада върху завесата и отде­ля или очертава част от него, от която получава впечатление за цялото.

Суфият се стреми към самоосъществяване и го постига с помощта на своя божествен идеал, на своя Бог. По този начин той се докосва до истината, която е крайната цел и страстният стремеж на всяка душа. Това не е само осъществяване. Това е щастие, което е невъзможно да се изрази с думи. Това е покой – онзи покой, за който тъгува всяка душа.

Как суфият достига това състояние? Практикувайки присъствието на Бога; осъзнавайки единството на всичко съществуващо; работейки всеки миг, съзнателно или подсъзнателно, задържайки при своите видения истината, за да не даде свобода на илюзиите, пристигащи една след друга, да откъснат погледа му от абсолютната истина. Не е важно как се наричат отделните секти, култове и вероучения, важно е това, че докато душите се стремят към тази цел, за суфия всички хора ще бъдат суфии. Отношението на суфия към всички други религии е само едно – уважение. Неговата религия е служенето на човечеството, а неговата единствена цел – осъществяването на истината.

****

На санскритски има три особени понятия: Атма –Всеобща душа, а също конкретна душа, индивидуалност, личност; Махатма – велика душа, просветлено същество, духовна личност и Параматма – божествен човек, осъзнал себе си, Богоосъзнаваща душа. Както е казано в “Гайян”: “Ако изучите човека, ще намерите толкова много в него” – ето защо човек (имам предвид всеки човек) има голяма възможност да се развива в духовните сфери. Обикновеният ум дори не е в състояние да си представи широтата на достъпните за човека духовни сфери. Под израза “божествен човек” от древни времена се разбира главно човек и малцина осъзнават, че в действителност означава Божествен човек. Причината е, че всички вярващи отделят човека от Бога и издълба-ват между Бог и човек толкова дълбока пропаст, че се появява необходимост да я запълнят с нещо, което наричат религия. Вярата е като разделителна стена между Бога и човека. Тя приписва всички грехове на човека, а цялата святост на Бога. Тази идея не е лоша, но е много далеч от истината. При разглеждането на първото понятие – Атма – човечеството може да бъде разделено на три основни групи. В първата група влизат хората-животни, във втората – хората-демони, а в третата – човешките същества. Един индийски поет пише: “В живота има толкова много трудности, че дори за човека е трудно да бъде човек”.

Човекът-животно мисли само за ядене и пиене, неговите постъпки с нищо не се различат от действията на животните, които търсят единствено удовлетворяване на естествените си потребности. Човекът-демон е този, у когото собствения “аз” е станал толкова силен и мощен, че не вижда нищо друго и у него напълно е изчезнало всякакво чувство за благородство, доброта и справедливост. Такова същество черпи удоволствие от страданията на другите, отговаря със зло на стореното добро и изпитва наслада от безнравствени постъпки. Броят на принадлежащите към тази група е доста голям. След това е разумният човек, този, в който са развити чувствата. Възможно е лекарите да имат друга представа за това кой човек е нормален, но от гледна точка на мистицизма само човек, в който има равновесие между разум и чувства, само човек, отворен за чувствата на другите, който е осъзнат във всичките си постъпки и отчита възможните им последствия за обкръжаващите, е наистина разумен. Казано с други думи – не е толкова просто да станеш човек. Понякога цял един живот не стига.

Махатмата е просветлена душа. Гледа на живота от друг ъгъл. Мисли повече за другите, отколкото за себе си. Животът му е посветен на благодеяния. Той не очаква признателност или награди за това, което прави за другите. Не очаква да бъде хвален и не се бои от хули. От една страна е съединил съществото си с Бога, а от друга – със света. Той живее толкова хармонично, колкото е възможно. Защо избира за себе си пътя на благочестието и праведността? Защо живее, учейки и проповядвайки на хората? Да постъпва по този начин за него е нещо естествено. Всяко любящо и просветлено сърце жадува да види другите достигнали до съзерцаване на тържеството. Съществуват три категории Махатми. Един се сражава със самия себе си и с условията край себе си. Защо е принуден да се сражава? Отговорът е ясен: винаги има противоборство между човека, стремящ към висини и насрещния вятър, който го отблъсква назад. Постоянното съпротивление на този вятър усеща всеки, който върви по пътя на прогреса. Вятърът е конфликтът със самия себе си, с другите, с обкръжаващите обстоятелства; конфликт, възникващ от всичко наоколо, докато всяка част от махатмата се проверява и пробва, докато неговото търпение не