Първото условие за постигането на нещо повече от посредствен успех във всяка област, включително и в изкуството да живееш, е да желаеш нещо.
Да желаеш едно нещо, предполага да си взел решение, да си се посветил на някаква цел. Това означава, че цялата ти личност се е насочила и се е посветила на делото, че цялата ти енергия тече в посока на набелязаната цел.
Там, където енергията се раздвоява, целта не само се преследва с понижена енергия, но и раздвояването я отслабва още повече и в двете посоки поради непрекъснатите конфликти, които възникват. Натрапливата невроза е подходящ пример за това. Желанието на даден човек, който се колебае дали трябва да направи едно нещо или точно противоположното, чието поведение по отношение на най-важните хора в живота му е двусмислено, може да се окаже напълно парализиран при вземането на каквито и да било решения, а в крайна сметка и в действията си. В “нормалния” случай, когато целите не са диаметрално противоположни, се похабява по-малко количество енергия; въпреки всичко, вероятността да се достигне целта в голяма степен намалява. В действителност няма значение каква е целта – материална или духовна, нравствена или безнравствена. Обирачът на банки трябва да иска едно нещо по същия начин, както ученият или цигуларят, ако приемем, че те искат да вършат онова, което вършат по перфектен начин, с разбиране. Липсата на ентусиазъм, раздвоеността, ще доведат единия до затвора, докато другите ще станат съответно непродуктивен и отегчен гимназиален учител и член на второразряден оркестър. Разбира се, ако човек поддържа сам о любителски статус, нещата ще бъдат различни: крадецът навярно ще си навлече неприятности, ученият би се чувствал безсилен и разстроен, докато любителят цигулар истински ще се наслаждава на дейността си заради нейната вътрешна стойност, при положение че не очаква да достигне виртуозност.
От пръв поглед се забелязва колко често хората имат несъвместими и противоречиви цели. Отчасти те произтичат от раздвоението в нашето общество, което отрежда на членовете си противоположни нормативни системи: на християнското милосърдие и алтруизъм и на буржоазното безразличие и егоизъм. Докато в практиката нормата на егоизма е повсевместно възприета, малцина си остават повлияни от старите нравствени норми, но не достатъчно силно, че да променят начина си на живот.
В съвременното индустриално общество възможностите за съвършено правене на нещата са значително ограничени. И наистина, ако работникът на безкрайната поточна линия, чиновникът, попълващ документи, уличният метач или продавачът на марки зад пощенското гише се опитат да правят това от цялото си сърце, последователно, има опасност да загубят разсъдъка си. Затова те се опитват да се откъснат доколкото могат от тази работа и да ангажират ума си с други мисли, мечти или просто да не мислят за нищо. Но все още някои занимания позволяват постигането на съвършенство. Ще спомена само някои: на учения, на лекаря, на артиста, дори на секретарката, която има интересна работа, или на медицинската сестра, на шофьора на автобус, на редактора, на пилота, дори на зидаря. Увеличаването на механизацията и превръщането на труда в рутинен въпреки всичко ще стеснява броя на тези възможности все повече и повече.
По начало дори ръчната и чиновническата работа нямат нужда да бъдат автоматизирани и рутинизирани. Както показват неотдавнашни изследвания, човек винаги може да намали монотонността на работата и да създаде възможност за известен интерес и умение, да прекрати процеса на тясната специализация и да промени начина на производство по такъв път, че работникът да избира сам как да работи и да престане да бъде ограничаван в повторението на едно или две механични действия. Но при всеки вид индустриална производствена дейност съществуват ограничения по отношение на степента, до която работата позволява развитието на интерес и стремеж към усъвършенстване.
Темата придобива нови измерения, когато престанем да говорим за техническата страна на трудовата дейност и засегнем нейния социален аспект. Това е още по-очевидно днес, когато почти всеки вид труд е групов – от труда в автомобилния завод до този в изследователския институт. Всек и се оказва уловен в мрежата на междуличностните отношения по различни начини и в различна степен. Социалното обкръжение, в което живея, е част от собствения ми живот; то ми въздейства както и аз му въздействам. Ако обикновените работници и специалистите в промишленото предприятие или сестрите и чиновниците в болницата, можеха да престанат да се чувстват “наети” и участваха в ръководството на съответната институция и градяха своя общност, всички заедно, щяха успешно да изпълнят задачата, за да усъвършенстват производствения процес и микроклимата чрез рационализиране на организацията и подобряване на човешките взаимоотношения. При така продуктивно организиран работен процес всеки би усъвършенствал и собствения си начин на живот.
Независимо от конкретната професионална сфера като социална организация, оптималната организация на обществото като цяло дава на всеки възможността да внася своя всеотдаен принос. Въпреки че, за да се осъществи това, ще трябва обществото и неговия политически гарант – държавата, да престанат да стоят над и против гражданина, а да се превърнат в продукт на неговите усилия. При сегашната степен на отчуждение, това е до голяма степен невъзможно. В едно хуманно общество, освен собствения живот на човека, самото общество се превръща в първостепенен факт за него, като целите и на двамата съвпадат.
Материалът е от книгата “Изкуството да бъдеш”
Ерих Фром – Да желаеш едно нещо
