Старият завет е написан на староеврейски език (изключение правят арамейските части на книгите Ездра, Неемия и Даниил) и още в древността се появява нуждата от преводи. Ранните преводи са много важни за текстологията на Библията, защото са по-стари от масоретската Библия и в тях се срещат понякога по-достоверни текстове от масоретския текст. Арамейските таргуми. В средата на І хилядолетие пр.н.е. господстващ разговорен език в целия Близък изток е арамейският (сирийският). Като забравят постепенно класическия староеврейски, евреите разбират все по-трудно свещените текстове, които се четат в синагогите. Така се появява необходимостта от преводи („таргумим“) от староеврейски на арамейски. Най-старият от достигналите до нас таргуми е таргумът на книгата Йов, открит сред ръкописите от Мъртво море в Кумран. Написан е вероятно през 1 в. пр.н.е., но другите запазили се таргуми се появяват по-късно в средите на вавилонските евреи, говорещи на арамейски. Таргумите са по-скоро преразказ отколкото дословен превод на Библията. Те привнасят много пояснения и наставления, отразявайки духа на своето време. В много съвременни издания на еврейската Библия арамейските таргуми се привеждат паралелно с текста на иврит.
Септуагинта. Гръцкият превод на еврейското Св. Писание се появява като таргум за евреите, които живеят в гръкоезичните региони на Близкия изток. До ІІІ в. пр.н.е. се разпространяват отделни гръцки преводи. Според преданието неофициалният им характер предизвиква недоволство и група от 70 или 72 именити учени от Александрия прави официален превод за библиотеката на цар Филаделф Птоломей (285-247 г. пр.н.е.). Но е по-вероятно преводът, който след време започва да се нарича на латински Септуагинта (Превод на седемдесетте [тълкуватели]), да е сборник от редактирани преводи на гръцки език, записани в синагогите.
Отначало евреите одобряват Септуагинта. Но с появата на християнството тя започва да се асоциира преди всичко с християнската църква. Тогава евреите я отхвърлят и правят нови преводи на гръцки език. Правило е в Новия завет Старият да се цитира по Септуагинта.
Огромен принос в развитието на библейската текстология и екзегеза внася видният богослов и учен-филолог Ориген от Александрия (около 185-254 г.). В монументалния си труд Хекзапла той написва в шест паралелни колони еврейския оригинал, транскрипцията му с гръцки букви и четири гръцки превода: Септуагинта и версиите на Аквила, Симах и Теодотион. За съжаление от този труд са се запазили само малко на брой фрагменти.
Други преводи. До нас са достигнали и древни преводи на Библията на латински, сирийски, етиопски, коптски, арабски, арменски, грузински и много други езици. Някои от тях са направени от евреи непосредствено от оригинала; християнските преводи са правени предимно от Септуагинта или други древни преводи. Редица преводачи на Библията са принудени да съставят предварително азбука за езиците, които нямат писменост. Така е с преводите на арменски, грузински, църковнославянски и редица други езици. Преводите са много различни – от буквални до съвършено свободни; така епископ Вулфила, който превежда Библията за готите, не включва книгите Царства. Той предполага, че те само ще подгреят войнствения жар на и без това агресивния му народ.
Първоначалните ръкописи на Стария завет не са достигнали до нас. Ние разполагаме с относително по-късни ръкописи на еврейската Библия и древните преводи. Староеврейският текст, плод на дейността на много поколения преписвачи, често е променян и преиначаван. Тъй като в ръкописите навлизат много грешки, задача на старозаветната текстология е да възстанови точно думите, които са били записани през най-ранния стадий на писменото им фиксиране.
Текстовете на книжниците (соферим). Явно няколко столетия текстът на Стария завет не е бил строго установен. Книжниците-преписвачи от ранния период (около 500 г. пр.н.е. – 100 г.), наречени „ранни книжници (соферим)“, го преиначават: грешат при преписването, като чуват, прочитат и изписват неправилно една или друга дума. Срещат се правописни грешки; пропускат се, повтарят се и се разместват думи, изрази или цели изречения; неразбираемите и оскърбителните думи „се поправят“; правят се добавки с редакторски пояснения и изводи; подреждат се един след друг различни варианти на един и същ текст; бележките в полетата се възприемат по-късно като част от първоначалния текст и се поставят на места, които не им принадлежат. Всичко това довежда до извънредното многообразие на варианти.
Но през римско време така наречените „късни книжници“ предприемат опити да унифицират текста на Писанието. Така под ръководството на раби Акиба (около 50-132 г.) се правят опити да се възстанови първоначалният текст на Библията и това са първите стъпки на текстологията. Въпреки всичко дори и през този период се допускат незначителни промени в текста. Осемнадесет поправки (наричат ги „поправките на книжниците“) засягат думи, които в благочестивите среди се смятат за грешни или кощунствени. Така например в Авв 1:12 се казва: „О, Яхве… Ти няма да умреш“ (на иврит – „ло тамут“). Но тази мисъл може да посее съмнения във вечността на Твореца, затова е променена една буква и текстът става: „Ние няма да умрем“ (на иврит – „ло намут“).
Масоретската Библия. В периода от V в. до ХІ-ХІІ в. на мястото на книжниците (соферим) идват учени, които се наричат масорети (баале-хаммасора, пазители на преданията). Текстът, създаден от най-известния масорет, Аарон бен Ашером, ляга в основата на съвременната еврейска Библия. Масоретите избягват пряката намеса в еврейския текст на Библията, който по това време се разглежда като свещен, така че всякаква промяна в него е немислима. Вместо това те събират хиляди маргиналии (бележки в полетата) от многочислените ръкописи и ги включват в текста. Маргиналии от типа на „кере“ („чети“) стават толкова традиционни, че при четенето на Библията в синагогите се ръководят именно от тях, а не от варианта, който се намира в ръкописния текст („кетив“). Например в оригинала на Йов, 13:5 се чете: „Ето, той (Бог) ме убива и аз нямам надежда“, но масоретите предписват вместо „нямам“ да се чете „в него“ и резултатът от това е: „Ето, той ме убива, но в него е моята надежда“.
Масоретите правят няколко важни усъвършенствания в записването на библейските текстове. В староеврейското писмо се означават само съгласните звукове, но масоретите разработват система от диакритични знаци за означаване на гласните. И сега вече получават възможността да променят гласежа на думата, която искат да поправят.
В текста на книжниците няма и пунктуация. За интонационните паузи и края на изреченията се съди само по догадки, което също създава възможности за неправилно разбиране. Устната традиция на кантилацията, или псалмодията, е полезна за посочване на правилната фразировка и ударенията в думите на текста, но винаги съществува опасност традицията да бъде прекъсната и да не се предаде на следващото поколение. Ето защо масоретите разработват система от ударения, малки знаци, които приличат на знаците за огласоване и се поставят в текста над или под думите. Всяко от тези ударения, които и до ден днешен се печатат във всички съвременни издания на еврейската Библия, означава определена мелодична фигура, мотив, състоящ се от една или няколко ноти. Освен това ударението изпълнява синтактична и фонетична функция: то разделя с цезура изречението на смислови части и помага да се установят смисловите връзки между отделните негови думи, а също така определя и коя е ударената сричка в думата.
Съществуват няколко масоретски школи с различни подходи към огласоването, пунктуацията и „поправката“ на текстовете. Две от тях, най-известните, са школите на Моше бен Нафтали и Аарон бен Ашера (и двамата от палестинската Тибериада). Текстът на бен Ашера става общопризнат и по него например се ръководи знаменитият еврейски философ Маймонид (1135-1204). Въпреки това в първопечатната еврейска Библия, подготвена от Яков бен Хайим и издадена във Венеция от Д.Бомберг (1524-1525), са използвани най-различни по-късни ръкописи. И едва през 1937 г. се появява изданието на Р.Кител, основаващо се на авторитетния текст на бен Ашера.
Текстология на еврейската Библия от епохата на Възраждането до 20 в. През епохата на Възраждането и Реформацията известно време господства некритичният ентусиазъм по отношение на автентичността на масоретския текст. Някои учени от ХV-ХVІ в. дори твърдят, че масоретските огласовки са боговдъхновени и свещени. В края на краищата по-стриктни учени стигат до извода, че текстовете на масоретската Библия не са точни копия на оригиналите и изследват продължително древните преводи. В същото време познанията по староеврейски език се усъвършенстват благодарение на запознаването с арабския и други семитски езици. Текстологичните методи претърпяват по-нататъшно развитие през ХІХ и началото на ХХ в. Откриването на нови ръкописи и успехите в изследването на староеврейския език дават възможност за по-добро разбиране на еврейската Библия. Съществени успехи са направени в изучаването на Септуагинта и други древни преводи. Благодарение на откриването на ръкописите от Мъртво море в Хирбет-Кумран (1947 г.) става ясно, че между І в. пр.н.е. и І в. са съществували най-малко няколко редакции на библейския текст. Оказва се също, че кумранските ръкописи често показват по-голяма близост до Септуагинта, отколкото до масоретския тест.
Източник: Енциклопедия „Кругосвет“
Превод от руски: Павел Б. Николов
