Труман Капоти – из “Музика за хамелеони“

 (…………………)

   В. Вярвате ли в Бог или поне в някаква висша сила?

   О. Вярвам в живота след смъртта. Тоест, подкрепям идеята за прераждането.

   В. А в какво бихте искали да се преродите в следващия живот?

   О. В птица, най-добре мишелов. Той не трябва да се тревожи как изглежда, дали привлича другите, дали им доставя радост; той няма нужда да се прави на велик. Така и така никой няма да го хареса; той е грозен, никой не го иска, никъде не го чакат с отворени обятия. Представяте ли си каква свобода му дава това? От друга страна, нямам нищо против да бъда морска костенурка. Те могат да скитат по сушата, но знаят и тайните на океанските дълбини. Освен това са дълголетници и закачулените им очи събират голяма мъдрост.

   В. Ако можеше да ви се изпълни едно желание, какво щеше да бъде то?

   О. Да се събудя една сутрин и да почувствам, че най-сетне съм голям човек, освободен от негодуванието, отмъстителните мисли и другите разорителни детински емоции. Иначе казано, да се окажа възрастен човек.

   ТК: Буден ли си още?

   ТК: Леко отегчен, но все още буден. Как да заспя, когато ти си буден?

   ТК: И какво мислиш за това, което написах? Досега.

   ТК: Амиии…след като питаш. Според мен кукуто Били Греъм не е единственият, запознат отблизо с конския тор.

   ТК: Врън, врън, врън. Мрън-врън. Само това знаеш. Как веднъж не каза добра дума!

   ТК: А, моля, не съм казал, че всичко е съвсем зле. Само това-онова. Разни дреболии. Мисълта ми е, че ти май не си чак толкова откровен, на какъвто се правиш.

   ТК: Не се правя на откровен. Наистина съм откровен.

   ТК: Прощавай. Пръднах, без да искам. Стана случайно, не е израз на някакво отношение.

   ТК:Това беше диверсионна тактика. За Бога, ти ме обвиняваш, че съм лицемер, сравняваш ме с Били Греъм, а сега се опитваш да си измиеш ръцете. Хайде, кажи си. Къде не съм бил откровен?

   ТК: А, никъде. Дребни работи. Например онова за филма. Направил си го бил на майтап, така ли? Направи го заради мангизи –  и за хатъра на оня клоун в теб, дето е толкова вбесяващ. Отърви се от този тип. Той е кретен.

  ТК: Ох, не знам. Той е непредсказуем, но ми е слабост. Част е от мен – също като теб. Някакви други дреболии?

  ТК: Ами другото…не е съвсем дреболия. Отговорът ти на въпроса: Вярвате ли в Бог? Ти избяга от този въпрос. Взе да дрънкаш за живота след смъртта, за прераждането, завръщане като мишелов. Отвори си очите, друже, няма защо да чакаш прераждане, за да се държат с теб като с мишелов; един куп хора вече го правят. Чет нямат. Но не затова отговорът ти е лъжа. А защото си замълча и не каза, че наистина вярваш в Бог. Чувал съм те, без да трепнеш, да признаваш неща, от които и един песоглавец би станал лилав от срам, но не искаш да си кажеш, че вярваш в Бог. Къде е проблемът? Да не би да се страхуваш, че ще станеш религиозен фанатик?

   ТК: Не е толкова просто. Да, вярвах в Бог. А после престанах. Помниш ли, когато бяхме много малки и ходехме навътре в гората с кучето ни Куийни и старата братовчедка Сук? Търсехме диви цветя, диви аспержи. Хващахме пеперуди и ги пускахме. Ловяхме костур и го мятахме обратно в потока. Понякога намирахме гигантски отровни гъби и Сук ни казваше, че там живеели елфите, под красивите им шапки. Казваше ни, че Господ бил отредил те да живеят там и всичко, което виждаме, е негова промисъл. Доброто и злото. Мравките, комарите, гърмящите змии, всяко листо, слънцето на небето, пълнолунието и новолунието, дъждовните дни. И ние й вярвахме.

   Но после станаха неща, които изпортиха тая вяра. Най-напред църквата и това, дето цялото тяло ни засърбяваше, като слушахме някакъв невеж селски свещеник да си придава важност; после дойдоха разните пансиони и ходенето в параклиса всяка сутрин. И самата Библия – никой разумен човек не би повярвал на това, на което те искаха да вярваме. Къде бяха гъбите? Къде беше луната?        А накрая животът, самото живеене, отнесе и най-смътните спомени за някаква вяра. Аз не съм най-лошият човек, когото познавам, далеч не съм най-лошият, но имам тежки грехове и един от тях е съзнателната жестокост; и хич не ми е пукало за това, дори не съм се замислял, докато не ми се наложи. Когато започна да вали, да се лее черен порой, който не спираше. И така започнах отново да мисля за Бог.

   Мислих си за свети Юлиан. За разказа на Флобер St. Julien, L’Hospitalier. Толкова отдавна бях чел този разказ, а в санаториума, където се намирах, далеч от всякакви библиотеки, не можех да намеря екземпляр от него. Но си спомнях (или поне си мислех, че пишеше горе-долу това), че като дете Юлиан често скитал из горите и обичал всичките животни и живи твари. Той живеел в голямо имение, а родителите му душа давали за него; искали да има всичко на света. Баща му купувал за него най-хубавите коне, лъкове и стрели и го научил да ловува. Да убива същите тези животни, които толкова обичал. А още по-лошо станало, когато Юлиан открил, че му харесва да убива. Щастлив бил само ако цял ден бил проливал кръв. Умъртвяването на животни и птици  станало за него мания и съседите му, които отначало се възхищавали на неговите умения, го намразили и започнали да се боят от него заради кръвожадността му.

   Тук идва една част от историята, която ми е малко мътна. Случило се така, че Юлиан убил майка си и баща си. Може би при нещастен случай по време на лов? Не помня подробностите, но било ужасно. И така той станал парий и покаяник. Тръгнал да скита по света бос, дрипав, като търсел прошка. Накрая остарял и се разболял. В една студена нощ чакал на брега на някаква река лодкаря, който да го прекара на отвъдния бряг. Дали това не била реката Стикс? Защото Юлиан умирал. Както чакал, отнякъде дошъл един отвратителен старец. Прокажен, очите му били язви, устата – вмирисана, разлагаща се. Юлиан не знаел, че противният старец бил Бог. Той подложил Юлиан на изпитание, за да види дали страданията наистина са променили кръвожадното му сърце. Казал на Юлиан, че Му е студено, и поискал да се стопли под одеялото му – и Юлиан Го пуснал. После прокаженият поискал Юлиан да Го прегърне и Юлиан сторил и това. А сетне отправил последната си молба – помолил Юлиан да целуне Неговите прокажени разкапващи се устни. Юлиан го сторил. И тогава Юлиан и прокаженият старце, който ненадейно се преобразил в сияйно видение, се възнесли заедно към небето. Така Юлиан станал Свети Юлиан.

Та значи, стоях си аз под дъжда, и колкото по-силно валеше, толкова повече мислех за Юлиан. Молех се да имам късмета да прегърна прокажен. И точно тогава отново започнах да вярвам в Бог и разбрах, че Сук е била права: всичко е Негов промисъл – и старата луна, и новата, и проливният дъжд – и стига само да Го помоля за помощ, Той ще ми помогне.

   ТК: И помогна ли ти?

   ТК: Да. Все повече и повече. Но още не съм станал светец. Аз съм алкохолик. Наркоман. Педераст. Гений. Разбира се, пак бих могъл да бъда всичките тези съмнителни неща и пак да съм светец. Обаче неее, сър, светец не съм.

   ТК: Е, Рим не е вдигнат за един ден. Хайде сега баста по въпроса и да се помъчим да дремнем.

   ТК: Но нека най-напред да се помолим. Да кажем молитвата от едно време. Оная, дето казвахме, като бяхме съвсем малки и спяхме в едно легло със Сук и Куийни под цял куп завивки, понеже къщата беше страшно голяма и студена.

   ТК: Старата ни молитва значи? Добре.

   ТК и ТК: Заспивам аз след този ден и моля Бог да бди над мен. Ако умра до сутринта, да вземе моята душа.

   ТК: Лека нощ.

   ТК: Лека нощ.

   ТК: Обичам те,

   ТК: И аз те обичам.

   ТК: И слава Богу. Понеже, да си кажем право, всичко, което имаме, сме ние самите. Сам-самички. До сетния ден. И това е трагично, не мислиш ли?

   ТК: Забрави нещо. Имаме и Бог.

   ТК: Да. Имаме Бог.

   ТК: Хррррррррррр.

   ТК: Хрррррррррррррр.

   ТК и ТК: Хррррррррррррр.

––––––––––––––––––-