Стиховете на Ана Дьо Ноай отдавна са заели мястото си в „златната книга” на френската поезия. Но за нас е по-интересно друго – в жилите на тази гениална френска поетеса тече и българска кръв. И то не на кого да е – графиня Ана дьо Ноай е пряка потомка на големия род на Софроний Врачански.
„С матовото си лице, което напомняше цвят на мрамор, с големите си пламенни очи, с орловия си нос, с нежността на чертите си, с леката си изящна походка, с чистия си метален глас, където и да влезеше, мадам Дьо Ноай спечелваше веднага сърцата на всички. А щом заговореше, високият й, богат на нюанси, почти пронизващ глас бързо приковаваше общото внимание с повелителния си авторитет” – пише Едмон Жалу в „Нувел Литерер” през май 1933.
Но не само ослепителния й чар и духовното й излъчване привличат едни от най-известните френски писатели. Анатол Франс, Едмон Ростан, Марсел Пруст, Пол Валери, Жан Кокто, Колет и мнозина други ценят преди всичко спонтанния й лирически талант, озаренията на нейната поезия, продължаваща и извеждаща на ново равнище традицията на романтизма.Нито един от знаменитите й предшественици не е творил сякаш в състояние на такава пламтяща възбуда. Ако навремето романтиците жадуват трескаво за екзотиката на Изтока, поетесата, която таи във вените си жарката сладост на източното слънце, не случайно насища френската поезия с упояващия аромат на българска роза. Както розите са омагьосали сърцето на Балканите и са дали името си на цяла долина, така и Ана Дьо Ноай остава сред пъстроцветието на френската поетична градина със сиянието на една странна роза.
Изненада
Мечтаех; изведнъж градината пред мен
ме порази със лъч, в очите отразен.
Любувам му се аз с нестихваща наслада –
о, лято, ти блестиш от свежест и прохлада!
Облива ме възторг, обзема ме възбуда,
вървя, забавям ход и сякаш радост луда
в миг скача върху мен от цъфналия храст.
Препълнена с любов, немея от захлас.
Небесният лазур прелива в мойто тяло.
Изглежда отлетяла пред смаяния взор
градината сега, а целият простор
е разцъфтял у мен. Затворя ли очи,
аз бих видяла пак и рози, и лъчи.
* * *
Умиращо дете, защо изпитваш страх?
Ти вече остаря, но стъпваш все тъй леко,
дълбоко в твойта кръв отеква светло ехо –
молитви утринни ти вдъхват порив плах.
Ти вярна бе докрай на целия всемир.
Но откъде дойде у теб това упорство?
Обагри с нежен дъх безцветния зефир
на този вечен свят – същинско чудотворство.
Очите притвори, наивните очи;
живей сред самота като далечен остров
и крехките ръце простри смирено, просто,
съдбата с тях сграбчи и тя ще замълчи.
Сведи челото си и гъстите коси
над тази черна пръст и с огън съюзи
честта и любовта, дарени на земята,
където ангели разгарят жар в сърцата.
Начало
Аз мисля неведнъж за моето начало,
разцъфнало в зори.
Живеех със сърце, от обич запламтяло –
то и до днес гори.
Тъй както времето оставам вечно млада
и скитам по света.
Родена съм преди Египет и Елада,
далече в древността,
Донесе ме вълна и сред блестяща пяна
пристъпих на брега.
Вулкан угаснал бе вселената, огряна
от пъстрата дъга.
Аз помня утринта и слънцето от злато,
когато бе дошла,
за да ме осени богинята Ерато
с разперени крила.
Сега съм крехкото, пламтящо огледало
на бягащите дни,
предутринния хлад, небето засияло
от звездни светлини.
Понякога от сън събуждам се без сили
край черните фурми.
Към Азия на път поемат пак камили
в пустинните земи.
И тук на този бряг, сред спомените скъпи,
под сенчесто стебло,
очаквам Одисей към мене да пристъпи
на рамото с гребло.
Завръщам се назад – и през вода и суша –
към своите предци.
До Александрия отивам, за да слушам
прочути мъдреци.
Арабия съм аз на вълците в очите,
жадуващи за пир;
отдъхвам от жарта под палмите честити
в испански манастир.
Ала не бих могла мечтата да опиша
или пламенността,
дори ако върхът сред облаци въздиша
и връща ми страстта,
Дори и кремът бял да цъфне не в полето,
а в мене – боязлив, –
дори морето да се събере в сърцето
и да последва взрив!
Песен за благоприятното време
Ех, как ни мамиш, време, със свойте светли песни:
Души, тела, литнете в просторите небесни!
От пътищата прашни, от гъстата трева
Извличайте наслади – най-мъдро е това!
Любете се, защото реални на света
са само чудесата, мечтите, любовта.
Върху земята клета, тъй често с мрак покрита,
мирът да носи радост, а правдата – защита.
Човек, научил много, се чувства по-добре
дори в мига, когато ще трябва да умре.
Живейте и познайте любов, и гняв, и страст,
о, бедни мои хора, животът е пред вас!
Отпечатък
Ще се притисна аз с най-крепката си сила
към своя обожаем и многолик живот.
Преди смъртта за миг да ме е съкрушила,
животът ми ще лумне под слънчевия свод.
Широкото море, разстлало лека пяна,
в безбрежните и сини води ще съхрани
вкуса на мойта скръб – солена и смълчана,
която ще тъмнее сред белите вълни.
Аз ще оставя край далечните баири
жарта на своя поглед, видял ги да цъфтят,
а малкият щурец от трънката ще свири,
желание събудил да тръгна пак на път.
Искрящата трева на всяка нова пролет
и гъстите пшеници в зелените поля
ще видят как трептят, подели волен полет,
ръцете ми, които приличат на крила.
Дали природата сред радости и грешки
ще помни нежността ми и тъжното лице?
Но върху слабостта на мъките човешки
ще има отпечатък от моето сърце.
Превод от френски: Иван Бориславов
