Dimíter Ánguelov
Превод от португалски: Здравка Найденова
– Какво искаш да правиш, когато пораснеш? – попитах едно дете, което ми се стори малко тъжно.
– Да тъгувам.
– А знаеш ли какво е „да тъгуваш”?
– Не, още не знам.
– Тогава, как можеш да искаш, щом не знаеш какво е тъга?
– Да искаш е по-старо от да тъгуваш.
– Точно така! Ти си много мъдър за възрастта си, но нищо…
– Един ден, ако ако е рекъл господ, ще бъда още по-мъдър.
– Тогава, слушай: помоли майка си да ти обясни това, което ще ти кажа. Един ден няма да има дни, нито нощи – всичко ще бъде еднакво. Освен това, Бог нито иска, нито желае. Започна ли вече да учиш вероучение, изповядвал ли си се?
– Да, започнах и вече се изповядах.
– Така не се говори с дете, на всичко отгоре свръх надарено!– каза майка му, която междувременно беше дошла.
– Има деца толкова преждевременно развити, че на двадесет и няколко години вече са сенилни.
– Къде?
– В литературата, в изобразителното изкуство, в политиката. Навсякъде.
– Дай боже да не е неговият случай…
– Дона Мария, не се заблуждавайте! Всемогъщият, всезнаещият или вездесъщият не може да има желания, въжделения, капризи. Той се радва на божествено безразличие. Но не спи, няма сънища, няма мечти, дори не изпитва тъга. Има нещо по-силно от желанието и въжделението там, където не се желае, нито се иска, а само се допуска един сладостно невъзможен копнеж: химерата, стремежът към нереалното, към това, което не безпокои, защото няма да се случи. Един неволен акт и ето ни сътворението на света. Едно първо изумление и ето ни религията. Така виждам аз тази история.
– Добре, не му мътете ума. Имам работа…
– Слушай внимателно. Майка ти е добър човек и добра майка, тя е мила жена. Но възрастта й е изхабила търпението. Именно затова сега ти обяснявам тези неща. Бог е всичко, което пожелаеш, но нищо, което можеш да си представиш. Де да знаехме по-малко за нашето въображение!
Творецът (използвам главна буква само заради теб!) е безименен, направил е всичко набързо, как да е. А после е забравил, загубил е интерес. Кой може да каже колко пъти се е преродил и като какъв и дали не ходи и днес, тук някъде, измежду нас и не се бунтува и роптае срещу небето?
Но неговият ропот навярно прилича на пръхтенето на някой овен, отлъчил се от стадото, който иска да предупреди света, че се е загубил, че не го чака нищо добро. И трепери от страх, предчувства някаква неясна опасност и пръхти още по-силно.
Как да разпознаем този непознат сред толкова уплашени, изненадани, екзалтирани гласове? Той, този непознат, някога е постъпвал като скотовъд или земеделец. Обичал е всичко, изпитвал е нежност гледайки сътвореното, наслаждавал се е на цветовете, на формите и на движенията, подскачал е и е викал от радост като дивак, търкалял се е по земята като магаре или като прасе в локва, но душата му винаги е оставала пречиста.
Обичал е сътвореното, защото е знаел, че е осъдено на унищожение от някаква болест или бедствие, също негови творения. Обичал го още повече, защото по някое време, „един ден” както казваш ти, е престанал да се различава от другите. И върху душата му са се спуснали мракът на познанието и агонията на ентусиазма. И във всички очи е забелязал загадката на отчуждението…
Изпитал е предварително тъгата по смъртта и по нещастието, по неизбежния край. Но не е могъл да устои на зова на душата си – да създава, да продължава да създава до сетни сили. После паднал в собствените си очи, както е станало и с Дявола – неговото любимо същество. Напуснала го е волята, изгубил е желание за каквото и да е. Изпаднал в нирвана… Знаеш ли какво е това?
– Знам много добре.
– … но и до днес се скита, изгубен сред нас, и се старае да се учи от добрите и от лошите. И неговият стон пронизва всички ни, когато страдаме или ликуваме заради нещо незначително.
Чуваме риданието му във вятъра, в шума на морето, в мученето на добитъка, накратко, в най-различни звуци и шумове, всички те, създадени от него. За това го обичаме (не всички го обичат или уважават, но Той така е пожелал), защото въпросният безименен и непознаваем живее в нас, умира и възкръсва във всяко същество, което се ражда и тъй нататък. Затова не казвай, никога не казвай „ако е рекъл господ”, защото отдавна Той не е господар на собствената си съдба.
С всеки и във всеки един от нас Той започва да учи азбуката, понякога се отказва, друг път продължава, но умира невеж като нас, макар да ненавижда невежеството на другите. Когато си тръгна, не тъгувай по нашия разговор, кажи на майка ти, че този човек е бил въплъщението на Христос или на някой друг, който ти хрумне, това е невинна лъжа, защото, повярвай ми, твоята майка вярва повече в теб отколкото в Бога, в Христос или в друг непознат.
Бъди щастлив в твоите тъги и копнежи, възпявай ги в Алфама*, в Порту или в Куимбра, и радвай с песента си всички сърца, жадни за фадото на тъгата. Един ден ще станеш местен бог, дори против угасналата воля на Бога, ако сърцето ти пожелае това. Блажени са, които казват „Направих всичко, което зависеше от мен”! И си лягат, и заспиват, и сънуват, че са господари на своята съдба.
Но има една подробност в този ужасен сън, по-голяма от живота, от съня и от смъртта… Забрави! Това не е за деца, нито за възрастни. Не е за никого. Помни само, че някой е бог само защото не иска нито желае.
Така ще ти е тъжно за всички, които не познават тази загадка, ще ти е мъчно и за твоята невинност, която свършва сега, след като ти разкрих тази голямата истина. Кажи, обясни всичко това на майка ти. Вече нямам никаква работа тук. Сбогом!
– Не се безпокойте, ще й обясня, когато порасна. Когато стана на Вашите години – каза детето, усмихна се и посегна към един шоколад.
Исусе! Кой не обича шоколад? Все едно дали е мъдрец или не.
______
Алфама* – квартал в Лисабон
Pървата публикация на разказа е направена в електронното списание Public Republic.
Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.
