“Мислех, че когато ти самият си Стихотворение, не е възможно да пишеш Стихотворения, но сега разбирам Грешката.”
Из писмо на Емили Дикинсън
* * *
Ако моженето беше равно на желанието –
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е –
безсилието да изкаже.
* * *
Научихме любовта добре –
буквите – думите – първа глава
от книгата – и откровението –
сякаш пресъхна подир това.
И тогава всеки от нас –
видя във другите очи –
светло незнание на дете –
детско незнание – да личи.
Което единият не бе разбрал –
искаше на другия да обясни.
Уви! Голяма е мъдростта –
и истината – с много страни!
* * *
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!
* * *
До края истината казвай, ала не направо –
обходите успяват
Внезапната откритост за немощната ни Възхита
непоносимо засиява
Тъй както нежно обяснената Светкавица
Децата срещат леко
да блясва Истината постепенно, инак
ще ослепее всеки…
* * *
Гладуващият – на храната – прекомерна Стойност
е склонен да припише –
Далеч – и значи – Безнадеждно – и следователно Добро –
въздиша.
Опитването – истина е – облекчава –
но доказва –
Подправките отлитат –
според Рецептата – ухаят именно –
Далечините.
* * *
Затвориха ме в Прозата –
тъй малкото Момиче
държат заключено в Килера –
да е “послушно” те обичат –
Послушна! Нека да надникнат –
Умът ми как се мята –
по-мъдро ще е провинена Птица
в егрек да подслонят –
Достатъчно е да поиска,
тя може своя Плен
като Звезда – със смях – тъй леко
да надделее – като мен…
* * *
От Себе си на заточение да тръгна –
как бих успяла –
не може да проникне в Крепостта ми
Сърцето Цяло.
Щом Аз самата – Себе си нападам –
как мир да сключа
освен ако да покоря Съзнанието
някак сполуча?
И тъй като Монарх сме си взаимно
как туй ще стане
освен чрез Абдикация –
на Аз – от Мене?
* * *
Победата идва късно –
докосва неспособни да пият
от скреж упоени,
замръзващи устни –
Как сладко би било да се вкуси –
капчица Само –
тъй пестелив ли е Бог?
Той твърде висока Трапеза застила –
освен ако не се храним на пръсти –
Трохи подхождат на малки уста –
Черешки – на Червеношийките –
Орловата Златна Ззакуска – Тях – би задушила –
Свойта Клетва дано Бог удържи към Врабците –
от оскъдна любов те разбират – как от глад се умира.
* * *
Има самота на мястото –
има самота на водата
и на смъртта – но при всички тях –
все едно, че си в тълпата –
пред това дълбоко седалище –
тази полярна себичност –
душата, познала себе си –
гранична Безграничност.
* * *
– “Към мен?”
Но аз не те познавам никак –
и твоят Дом къде е?
– Аз съм Исус – последен от Юдея –
сега съм в Рая.
– Карета имаш ли да ме откараш там?
– Достатъчни са моите Ръце,
на мойта Мощ се довери.
– Но аз съм грешница.
– А аз съм Прошката.
– Съвсем съм дребна.
– Най-дребният щом дойде там,
се оценява
за най-голям.
Ела и в моя Дом се настани.
* * *
В цъфтежа е целта. Когато
със своя разум слаб и смътен
цветенце някое съгледаш
и бегло го разгледаш пътем –
ти ролята не подозираш
на тази мъничка подробност
в това сияйно сложно дело –
на пеперудата подобно.
Да израстеш полека, да напъпиш
навреме и да не измръзнеш –
със червея и зноя да се бориш –
от вятъра да се изплъзнеш –
да не измамиш мъдрата природа,
като се трудиш неуморно:
да бъдеш цвете е дълбока
отговорност.
