До сега не съм ти казвал най-важното, а само съм намеквал за него. Истината е, че исках поне малко да разбера за твоите намерения, мечти и цели, а и да направя още едно много важно нещо…

Няма да забравя онази вечер, когато говорихме в кю-то и ти ми копираше разни текстове за самотността. И онова стихотворение, в което човекът прекарва живота си тихо и спокойно край семейното огнище, незабелязан и незнаен за никого. Тогава те попитах: “Ти би ли живяла така?”, а ти отговори с една усмихната иконка и думичката “Да”. Този простичък и непринуден отговор ме порази още тогава на момента по няколко причини. Вече усещах твоята душа и самотата й, виждах бездната, в която падаш с безгласен вопъл и тихото страдание от това, прикрито зад насилената усмивка на всекидневието. И понеже съм същия и усещам същите неща, този твой отговор навлезе много дълбоко в мен и ме разтърси. Но явно още не бях готов за това и когато ти ме попита “А ти?”, аз отговорих нещо от типа на “Силата на моята съдба не би ме прекарала по този път”.
Попитах те дали би живяла така, защото мислех и очаквах, че ти следваш път, подобен на моя – неясен и неопределен. Път, отдаден на духовно търсене, на медитация и подобаващи на това практики. Очаквах подобен отговор, но получих друг, който ме докосна и размърда нещо много дълбоко затиснато в мен. И когато ти ми зададе същия въпрос, аз вече не можех да кажа “Не”, защото това би било лъжа, а се задоволих с неопределен отговор, който отчаяният ми в момента ум успя да измисли. Мда, продукт на дългогодишна закалка и възпитание. Казах това защото вече не можех да излъжа, но и истинността тогава не ми достигна, за да кажа истинския отговор – “Да”.
Хм. Как само човек се бои от себе си, от същността си. По-късно, когато се видяхме и аз отново повдигнах въпроса за разговора в кю-то, ти вече не каза отново “Да”. Може би се притесняваше. Може би вече бе загубила част от първоначалната си вяра и обич към мен (за което заслугата е моя). Постепенно с времето като че ли това се засилваше (поне така чувствам) и ти все повече се отдалечаваше от първоначалното си чувство, когато се появих в сайта и чата. Сега разбирам с каква вяра, надежда, обич и чистота си подходила към мен в началото, чувства, бликащи от прекрасните ти февруарски стихове. Уви, на мен ми предстоеше голямо разбиване на задръжки. Жалкото е, че ти постепенно промени стила си на писане в съответствие с мен, за да ме подсещаш и показваш намеренията си. За да ми подариш и споделиш с мен мечтата си. И сега, когато аз съм готов да го направя, ти си обидена от нещо и страдаш. Не зная защо. Може би съм направил нещо, което те е засегнало много дълбоко, за което искрено съжалявам и искам да поправя.
Трябва да знаеш, че ти успя! Ти събуди у мен истинската ми мечта, която живееше в мен преди да се увлека в търсене на измислена духовност. Мечтата да имам собствен дом и семейство, които да обичам и при които да се връщам всяка вечер. Онова толкова ясно написано стихотворение, от което лъха толкова простота и естественост, толкова обич и топлота и малката но велика привилегия да си никому неизвестен, освен за собственото си щастие. И ако сега запиташ отново с онзи трепет и очакване “А ти би ли живял така?”, ще ти отговоря истината, защото вече съм наясно със себе си. Ще ти отговоря с малка усмихната иконка и думичката “Да”.
Да. Ти успя моя Любима Приятелко! За което ще съм ти вечно признателен. И тук трябва да ти кажа, че думата “Любима”, с която се обръщам към теб, все повече и повече се изпълва със съдържание.
Ти успя, но дали не плати твърде висока цена? Дали обичта и чистотата, надеждата, вярата и трепета ти не загинаха в моята студена бездушност? Ако е така, аз ще направя всичко възможно да ги върна отново в теб, като ги споделя. Ще споделя с теб най-красивото и светлото, което имам, най-нежното и истинското. Защото приемам твоите мечти и желания за мои и искам заедно да напишем едно хубаво стихотворение, от което лъха топлина и обич. Може би то ще бъде толкова обикновено, че никой няма да го забележи, но какво от това?!
До сега от теб имам само една усмивка изпълнена с надежда и трепетно очакване и едно “Да”. Но те съдържат всичко в себе си и аз искам да осъществя това всичко. Искам да върна усмивката на лицето ти. Искам да чуя отново веселия ти звънлив смях. Искам да нямаш сенки на плач, тъга и обида под очите си.
Боли ме от мисълта, че може би сега имам онова “Да”, което ми даде, а ти вече го нямаш. Дали е така? Дали постепенното рушене на вярата ти в мен, несбъднатото и несподелено очакване постепенно са изтрили онова чисто, ясно и жадуващо за живот “Да” в теб? Ако е така, никога няма да си простя това. Не искам да имам нещо, което ти си изгубила заради мен, защото то няма да е пълно. Може да имам “Да” на някоя друга, но то няма да е същото, защото, не е твоето “Да”. Те ще бъдат твоето, което ти ми даде, и чуждото. А моето “Да” ще бъде пълно само ако и твоето е с него и те ще бъдат едно, защото с този отговор ти изпълни празнината в мен и съживи погребаната мечта.
Заради това поех на най-трудното, опасно, и неизвестно пътуване в живота си. Поех към дълбините на моята душа. Разрових всички пластове и боклуци, разместих и повдигнах всички камъни, погледнах зад веки ъгъл, потопих се дълбоко във всяка сянка, за да я изуча. Рискувах всичко. Изоставих всичките си постижения. Спрях да тренирам, за да изгубя енергията си и да разбера какво е слабост и безпомощност. Да разбера какво съм аз без мечти, без цели, без надежда, без желания, без живот. Изправих се пред всички сенки и кошмари на миналото, сам, с голи ръце, беззащитен и им позволих да ме сграбчат в смъртоносната си хватка, защото бягството е поражение, а да гледаш смъртта и поражението в очите е победа. Така се и оказа. Да. Бях там, в калта на дъното, сам, безпомощен, слаб, мъртъв… но неуязвим. Защото истинското, това, в което вярвах и очаквах, е безсмъртно. Отказах се от всичко, което бях нарекъл “мое”. Дори и от всичките си Приятели и приятели. Отказах се и от теб! И както ти казах последния път, там, в нищетата, в празното, в което няма, дори мисъл и спомен, се появи ТИ. Това беше нещо, което не можеше да бъде изтрито по никакъв начин. Един образ, една идея, една искрица… Тя беше съвсем малка, но се оказа много жива и устойчива. И когато тя беше залята от обида, разочарование, скръб и сълзи, когато тези кални води ме заливаха, тази искрица продължаваше да си свети сякаш е сама във вселената и никакви ветрове и студове не могат да я угасят. Първоначално се учудих, защото виждах как всичко, което имам и градя е временно и много скоро се разрушаваше от бурите на живота. Но тази искрица се светеше там сама и дори с лека насмешка и ведра ирония наблюдаваше безсилната ярост на стихиите. Тогава постепенно разбрах, че тази самотна искрица, която единствена остана в пустинята на моето съзнание, не е нещо друго освен самият мен. Да. Това бях аз – изоставеният, безпътният, загубилият всичките си желания, дори желанието си за живот.
Опитах да разкажа това на много хора, но май никой не разбра защо направих съзнателно всичко това? Признавам си, че и аз не знаех точната причина и какво точно ще се случи. Знаех само и бях сигурен, че трябва да предприема това пътуване, залагайки всичко, дори живота си. Усещах, че там ме чака нещо много истинско и светло. И когато тази искрица постепенно се отърси от учудването си и от последните припукващи боклучета в пламъка си, тя се огледа свободно в себе си, усмихна се и каза само една думичка – “Да”. Същото онова усмихнато “Да”, което ти ми каза онази вече в кю-то. Тогава си мислех, че е влязло в мен, но сега зная, че е било там винаги и просто е било събудено и е заблестяло слабо поради дебелият слой лъжи, които го покриваха. А дългото пътуване в тъмнината, което предприех, беше пътуване към него, към онази слаба и неясна светлинка, която беше заблестяла и която вече исках да достигна. Да. Тя не искаше да бъде нищо повече от една обикновена и никому неизвестна искра, в този свят и в цялата вселена.
Как да си тръгна? Откъде? Та аз винаги съм тук. Как да те забравя? Та нали тази искра, това усмихнато “Да”, което си ти, това съм и аз. Мога ли да забравя себе си?
Може би се чудиш защо не ти казах това по-рано? Защото това е плод, който зрееше бавно ден след ден в продължение на цяло лято. Как да го откъсна и да ти го дам зелен и неузрял? Същото е и с този плод. Той зря в слънце и дъжд и не една буря можеше да го откъсне. Бурите, дъждовете, сушите – това е проверката за един плод дали е здрав и силен или е червив. И ето, гледаш го и си казваш: “Хм, почти е узрял, но може още някой и друг ден да постои”, докато една есенна сутрин го поглеждаш и го обгръщаш с ръка, а той се откъсва сам и остава в шепата ти натежал в своята зрялост и пълен със сладък сок.

Васко,
6-7 септември 2005г.

Поръчай книгата Труден Бог
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
най-стари
най-нови най-гласувани
Мнения в полето
Виж всички коментари