Какво ти трябва, за да вървиш по Пътя? Нищо не ти трябва. Ти нямаш нужда от нищо. Докато търсиш, ти се нуждаеш. Докато се нуждаеш, ти следваш задоволяването на нуждите си, а не Пътя.Пътят не е нужда не е необходимост, не е призвание, не е задължение, не е план…
Ако имаш цел, ти очакваш да я постигнеш, а очакването те отклонява от пътя. Но смисълът не е в крайната цел, защото Истината няма цел и край. Смисълът е в стъпките, които изминаваш към “целта”, която никога няма да постигнеш “докрай”.
Ако имаш нужда да вървиш по Пътя, ти носиш нерешени въпроси със себе си. Ти бягаш по някакъв път, в обратната посока, в която мислиш, че вървиш. И мъкнеш нуждите на гърба си, надявайки се да се освободиш от тях някъде по пътя. Да, но Пътят няма нужда нито от теб, нито от нуждите ти.
Ти не можеш да планираш Пътя или стъпките по него – кога ще тръгнеш и кога ще пристигнеш. Той, Пътят, обича да си прави майтапи точно с такива екземпляри. Планираш ли нещата – стъпки, скорост, почивки, успехи и постижения (о, Боже!), ти вече не вървиш по Пътя, а по плана. И къде ще стигнеш така? Ако си упорит, ще стигнеш там, където си планирал да е краят на твоя път. Само че, Пътят няма край и тогава ти ще го разбереш… Май е по-добре да не го разбираш!?
Не е необходимо да следваш Пътя. Никой няма да ти държи сметка за това какво правиш. Ако си мислиш, че си длъжен да следваш Пътя, ти си на грешен път. Пътят носи свобода и лекота, а не обременява със задължения. Пътят не те задължава с нищо, защото Той не води до никъде другаде, освен до теб самия.
Пътят не е избор на призваните да го следват, защото Той не гледа статус и ранг. Ти не можеш да избереш Пътя, защото това, което избираш не е истинско, а само твое лично желание. А Пътя не е обект на желания. Ако ти си избран, пътят сам ще те намери.
Какво ти трябва, за да вървиш по Пътя? Нищо. Просто върви. А ти вървиш, когато се изправиш след падането; когато захвърлиш поражението в кошчето, където вече лежи победата ти; когато усещаш, че дишаш; когато не очакваш нищо, а приемаш всичко; когато болката, глада и умората обикалят около теб като мършави псета, без да могат да ти сторят нищо; когато правиш поредната, а не първата или последната крачка…
Когато след всичко това, след цял един живот, станеш в една обикновена сутрин и си направиш чаша кафе, за да пиеш, докато четеш един най-обикновен вестник. Пък кой знае? Може би ти ще намериш Пътя Си в утайката на изпитото кафе или някъде между думите на изтъркания виц, който е на последната страница на вестника. Кой знае?
Просто бъди обикновен и живей в смирение, каквото и да ти се случва, и Пътят ще бяга под краката ти.
