Обичам тишината- онази-истинската, която даже понякога боли. До неузнаваемост напрягам слуха си, за да доловя най-малкия звук или трепет…а единственото, което достига до мен и побърква сетивата ми е онази дълбока, всепоглъщаща тишина. В която мислите ми потъват като отломки от набързо скован сал в бурното море. Която крещи колко много е празно сърцето ми. Която изобличава всички мои лъжи, че съм силна, когато съм сама. Която запълва празното пространство в душата ми така, че няма място за нищо друго.
Тишината…
Не мога да я докосна, но тя съществува вътре в мен. След поредния ден, пощурял от звуци /телефонът, радиото, телевизорът,  колите, разговорите, любимите и нелюбими песни, смехът, ремонтът на съседите, натрапчивото тиктакане на часовника…/, след всички звукови бургиики, които се впиват в изтерзаното ми съзнание, аз се скривам в моята тишина- онази- вътрешната и тогава всичко замира. Пленена в силната й схватка, искам да изкрещя  пред целия свят, че съм самотна.
Но вместо вик, върху устните ми се появява тиха усмивка. Да, самотна съм, но не съм сама. Сама съм, но  не съм самотна.
Защото тази тишина се ражда в мен след моя забързан, пълноценен, пощурял от звуци ден. Тя се измерва с еденица болка, наречена Живот! 

Поръчай книгата Труден Бог
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари