Из дневника на онази душа.

Някакъв си ден

Вече го няма онзи мечтател, който мислеше да покори света, дори го направи частично. Онази бохемска и авантюристична душа сви платна и акустира в най-далечното и осамотено пристанище на собствения си океан. Реалноста се разстели със такава страшна сила над мен и ме притисна сурово, могъщо в прегрдките си, и като зла мащеха ме запрати съвсем сам в ъгъла на живота ми. Да понякога искам пак да полетя както преди, но вече не смея, иска ми се пак да вдигна платната и да отплавам, но за жалост и аз станах човек вече, имам си страховете и се давя в мъката и проблемите без да търся или пък поискам помощ. Няма го и цигарения дим на душата ми, няма я и мъглата, няма ме и мен, все едно съм в криогенна капсула, но не за тялото а за душата ми. Липсата да тя не ме напуска, ах как силно ми липсва всичко онова за което бях бленувал през всичкото време на самотата ми. Приготвил съм си куфарите пак както преди заминаване, но този път куфарът е празен, и изглеждаше някак си изоставен и готов за път, и той незнаеше какво точно става с неговия спътник. Научих толкова много за света, обиколих го почти целия а се чувствах така все едно никога не съм напускал себе си. Ужасно е, опипвах в мрака отново всичко около мен, с една единствена надежда да напипам нещо от предишното себе си. Никога няма да забравя думите които Тя отпрати към мен, „Не те обичам”, все още отекват така в мен все едно са изречени преди миг. Мъчех се да видя себе си да се намеря, добре че има дни на нашата планета и не е само нощ, така поне забравям за малко кой съм, все едно съм в болница и докторът ще мине всеки момент, но той така и не се появява никога, а нощната смяна никога не идва на работа. Да нощите така ги обичам въпреки че тогава ме боли най-много, когато всичко притихне и заспи, аз свалям тежките одежди на всекидневието и всички маски – на любящия баща, грижовния син, добрия приятел, милия човек и добрия професионалист- тръгвам бавно по плажа на моят самотен остров, гледам го облян в лунна светлина и въпреки че познавам всяка негова прашинка, той ми е все така интересен, със ясното съзнание че това ще е моят дом до края на живота ми. Навлизам бавно във водите на океана на душата ми и плувам около острова с надеждата да видя спасителната лодка или кораб и да ме отведат от там, защо ли правя това след като моят собствен кораб е на пристанището и винаги мога да наредя на къде да отплавам. Незнам, аз нямам идея кой съм и какво, не намирам смисъл в нищо, просто седя и чакам, дори незнам какво чакам. Често си мисля за любовта за какво е тя след като от нея само се страда, трябва ли ни, кой е създал това ужасно нещо наречено любов. Защо я губим и защо я усещаме изобщо след като неможем да я стопанисваме и да я ухажваме, казват че Бог е любов, тогава Той е болка, защо трябва да боли от нещо ако то е хубаво.
Понякога си мисля че аз съм единствен на тази планета и съм различен от другите, винаги се питам дали тези около мен виждат както виждам аз ами ако те виждат по друг начин и да знаят че аз не виждам както тях, и не говоря както тях и не чувствам както тях, тогава как се разбираме как сме в контакт, ами ако съм различен от тях защо само ме пренебрегват, не е ли по-добре да прогонят или убият урода-различния. Искам да искам да съм както всички други, искам да нямам мой остров мой океан, да нямам душа, толкова много съм искал да приличам на другите и така боли от тази разлика с тях. Иначе е приятно да имаш обетовани само за теб места, лошото е че никой не иска да ги посети, а аз съм добър домакин, бих посрещнал всеки там, и никой няма да остане или да си тръгне нещастен, неразбран, огорчен, или необичан.
Така ми се иска да има някой който да граби с пълни шепи от богатствата на тази ми обетована земя, ужасно е да даваш а да няма кой да вземе а дори не искам нищо в замяна.
Дори съм изгнаник на себе си, и аз не се искам и не искам да грабя и ползвам от тази ми земя.
Човек който не обича себе си и не разговаря със себе си е повече от мъртъв, мисля че аз това направих със себе си, умрях докато съм жив.
Да опитвах се да зазидам дупката зейнала в стената на моята крепост, и когато го направих и се отдалечих да я огледам видях само кръпката, нямаше нито стена нито замък.
В мечтите си понякога пътувам все още, въпреки че се намирам на острова който е самотен и е далече от мен в моята собствена душа. Дали ще се намеря или пък някой ще ме отведе от там, или ще остане с мен не мога да знам, но ако има такъв момент нека идва, ако може да дойде и ако има такъв.

Безнадежноста е част от нас както и страданието, любовта, страхът, все чувства, понякога си мисля че съм над тях или мога да избягам, не ми се одава, а и всъщност май неискам.

Пропадане, летеж, каква свобода, да забравиш че те има, самите мисли в полета на пропадане, нещо като сън. Сладко е да има мечти човек, една ефирна блаженност, с приятен аромат, това е. Липсва ми част от мен, и съм аз и е друг човек, въпреки че понякога искам да е тук но да не ме вижда, но да е до мен, това топли също както старото одеяло на баба или да се гушнеш в любим човек.
А музиката, когато пропадаш има звуци, музика, дори шепот, незнам защо при мен когато пропадам винаги има нещо под мен което да ме крепи, обикновено имам чувство че съм на някакво легло дух, хем лежа на него хем мога да мина през него и никога непадам от него. Ах музиката тя е винаги много лека приятна и красива, немога да не пусна сълза, поне не аз. Винаги е тъмноно се вижда все едно някой държи някаква малка светлинка пред мен или окло мен, цялото тайнство на самотата, страхът че падаш, чувството за обреченост, те карат да се чувстваш жив, много е приятно и малко тъжно.
Винаги съм казвал че съм наблюдател, харесва ми, да вярно малко съм изолиран, но върши работа, поне това разбрах от тези безбройни прераждания и преживявания. Много хора искат да се преродят след смърта, жалко нали, защо чак тогава, би трябвало да опитат да се преродят докато са живи, хубаво е да вкусиш всичко наново, въпреки че е от същата храна която ядем всеки ден. Страхът добър съветник е, но обезумяването от него или замесено с его е лоша работа, не че прави проблеми но губи време, има доста по-полезни неща за вършене винаги, какво е полезно ли, ами това което е необходимост за душата като такава както и за тялото, не това което искаме или обичаме или харесваме, а ако можем да съчетаме необходимото с това което ни харесва е шедьовър, стига да не пречим на себе си и на другите, аз много уважавам егоизма, представяте ли си има хора които се лекуват от него, все едно да заличиш себе си, все едно ако довчера не си ял мляко с ориз да проядеш от днес, защо кому е нужно, нали не ни харесва мляко с ориз, по-скоро трябва да простим на себе си и на другите за да не ни боли от егото или самите нас в случая, да обърнеш нова страница, да забравиш, да се преродиш. Мразя груповите неща, но не винаги, на футболен мач искам да съм с други като мен или на концерт, мразя да съм в общо мислене, губиш себе си, все едно да ида на църква от типа на американските, ужас това погубва личноста, немога да съм едно цяло и да сме всички братя и сестри, нали кръвосмешението е грях, затова не искам и да мисля както тях, да съм си аз, човек трябва да се научи да обича себе си, тогава ще може и другите да обича. Малко са мъдрите думи на нашата земя които не ти дават или забраняват нещо, това е да избереш, да обичаш да искаш да пропаднеш, да летиш за момент или за цял живот. Аз обичам да наблюдавам, гледам отстрани, дори когато се намеся е все едно че съм в страни, така непреча на никого. Постъпките ни невинаги са разбираеми за другите, както и тяхните за нас, но нали в това е цялата магия, да незнаеш кога някой ще се усмихне или дали ще падна докато карам колело, а ако забраня на детето да яде сладолед, дали съм прав, то може и да не се разболее. Пак се върнахме до страхът, той ни диктува, ние сме като едни бели листи и той пише по нас, но не той си измисля какво да пише а ние, авторите сме само ние, а какво би станало ако имаме разбиране за страховете си, и аз имам доста страхове, но сега с тях сме все едно в пленарна зала и заседаваме, понякога печелят те понякога аз, поговорката че страх лозе пази е глупава, пази от какво, бихме ли могли да опазим лозето от нас самите или от една градушка или пожар, никой незнае, само догадки и още повече страхове, защото има неизвестност.

Поръчай книгата Труден Бог
предишна писаницаЕдна неизживяна любов
следваща писаницаПроблем със сървъра
Truden Web Site
Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари