Една неизживяна любов
Отново съм сама стенеща и плачеща. Изгубих те не – изгубихме се. Този път вината не е само моя, сега тя е обща. И въпреки това я чувствам цялата върху мен. Тежи. Сълза след сълза се търкалят една след друга, но само когато съм сама, само тогава мога да си позволя сълзи. Не желая да разтроивам други хора заради моите проблеми. Знам, че ще обичам пак, но ми е трудно все още. И двамата сгрешихме и то жестоко и направихме така, че и двамата да страдаме. Не трябваше да ти вярвам толкова много, а ти не трябваше да криеш от мен. Доверие – нали на това се гради една връзка? Обичал ме – глупости! Не можах и още не мога да залича болката от лъжата. Предаде ме, предаде доверието ми, предаде любовта ми, предаде себе си. Не това не е поредната сълзлива историйка и накрая ние няма да заживеем щастливо заедно. Може да сме щастливи, но това ще е поотделно и не знам дали ще е скоро. Това е просто разказа ми за една изпепеляваща и силна до болка, но нещастна любов. За една любов, която нямаше шанса да просъществува. Но я имаше макар и за малко. Героите сме ние. И двамата млади и ненаситни – жадни за живот, за любов, за приключения… Всичко стана много бързо не можехме да повярваме, че такова нещо се е случило точно на нас. Изрекохме някои думи шепнешком, други не чак толкова, но бяхме щастливи макар и за малко. Открихме заедно любовта. Устните боляха, ръцете трепереха, кръвта бушуваше във вените ни, сърцата ни биеха лудо, обичахме се. Може би още се обичаме, но за нас вече няма шанс и то никакъв. И после се случи онова нещо. Ти беше толкова далеч не знаех как си. Знаех само, че те обичам и, че и ти ме обичаш, не знаех нищо друго. В очите ми непрекъснато блестяха сълзи и не само блестяха, но и излизаха понякога. Този период мина ти се прибра, аз се успокоих, но ужасена осъзнах, че ти си изстинал и може би и аз бях изстинала, но още те обичах и макар и малко все още имах сили да те подкрепям. Но ти ставаше все по – капризен, все по – взискателен, все по – непредсказуем и все повече ме нараняваше и ме караше да плача. Изморих се и ти го казах. Така започна всичко. Ти се отдръпна и се отрече от чувствата си. Болеше наистина много и ти го знаеше. Събрах сили не можех вече да търпя това положение и ти казах, че трябва да се разделим. Едва тогава осъзна, че ме обичаш все още, но аз нямах сили вече, нямах сили да обичам. „Мразиш ли ме?“ – те попитах аз. „Не, аз вече не мразя!“ – това беше отговорът ти. И така сега всеки върви пътя на живота си, открива себе си, но оставя следи, за да запомни тази история, за да не допусне пак същата грешка. Прости ме моля те!
