Словото води никъде, или много далече
Писма до Вас
За Състраданието
( и “страшния” Съд)
Имало някога един убиец. Той причаквал пътници на един горски път, обирал ги, и повечето от тях убивал.
Един ден както чакал в засада, си мислел:
“Ох, време е да сменя пътя.” – и червата му къркорели от глад.
И… чудо! Изведнъж къпината до него пламнала, и в нея се явил Бог.
“Добро решение, синко – рекъл Той. – Пътят на убиеца не е най-добрия път за един човек. Хм… Исках да кажа, че е най-лошият път, който си могъл да избереш.”
Убиецът не бил от съвсем неграмотните, и вече бил запознат с тази странност на Бог, да се явява в горящи храсталаци. Но и не бил от най-досетливите, за да преглътне напиращата честност на глупака:
“А-а…, мислех си, че на този горски път, бизнесът не върви много добре, та реших че е време, да се преместя на царския път. Повече народ минава…” – смигнал тарикатски към пламтящата къпина.
От там пък се чуло преглъщане на сухо, и дълго конфузно мълчание.
“Пак сбърках с добрината си… – помислил си огорчено Бог – Но така и така вече Съм тук, що да не се поразприказваме с тоя грешник.”
“Колко си убил до сега?” – обърнал се Той към убиеца.
“Трябва да съм прехвърлил петдесетарката – пресметнал набързо оня – но види се, това не ми пречи да седя на приказка с Бога” – изсмял се гръмогласно, но бързо се усетил, и погледнал с надежда към пътя.
“А какви убиваш?” – “полюбопитствал” Бог, колкото да потръгне приказката.
“Каквото мине през ножа.” – отрязал късо убиецът.
“А не ти ли е жал? Няма ли и капчица състрадание в теб?”
“Състрадание ли!? Аз достатъчно страдам за себе си, че да имам сили да го правя и за другите. – вече съвсем на сериозно, приел разговора убиецът – Страдай Ти. Нали за това си Бог.”
“Искаш ли – светнала ненадейно идея – да ти дам от Себе Си, та да видиш какво е да си Бог?”
Главата на убиецът, започнала бързо да пресмята плюсовете на предложението.
“Поне ще знам кога ще дойде плячката – помислил си и приел – Съгласен съм!”
Мигом къпината изгаснала и Бог изчезнал, незнайно защо и къде.
А убиецът вече виждал в себе си как през няколко завоя към него се приближавал пътник, с кесия жълтици.
Заел той удобна позиция, и когато жертвата приближила, скочил зад него, и замахнал с ножа да го убие. Нещастникът се извърнал и с ужасени очи видял, последния проблясък на живота си, по острието на ножа.
А убиецът погледнал в очите му и ВИДЯЛ.
Видял четири дечица и жена, чакащи своя татко и съпруг, да се върне от дългогодишен гурбет.
Видял скръбта им в деня на погребението, видял мизерията и глада през следващите години, видял смъртта на две от децата, смъртта на съкрушената майка…
Видял МНОГО.
И страшна болка свила сърцето му. Ръката му увиснала, и той пуснал ножа.
“Върви си пътниче” – проронил със сълзи в очите убиецът.
Пътникът хванал ръката му, целунал я и пуснал жълтица в нея.
Тръгнал си, а убиецът загледан в гърба му видял щастливата картина на неговото посрещане.
Видял новата къща, която вдигнали, видял сватбите, на децата му, видял внуците и щастливият дядо, разказващ приказката за добрия разбойник.
Червата му отново изкъркорили, и това го извело от ясновидския транс. Погледнал жълтицата в ръката си и извикал към Бог:
“Ела, Боже, и си вземи Своето.”
Начаса къпината пламнала отново, и Бог му проговорил:
“Знаеш, че златото и всичко що е по земята е мое. Но знаеш също, че не за Себе Си, а за вас съм го направил. Задръж си жълтицата.”
“Жълтицата си е моя, и не за нея те викам, а да си вземеш това, което ми даде. Не искам да се чувствам като Теб. От това състрадание ми остана само една жълтица, с която не мога да си платя, седмица даже в страноприемницата. Аз съм в гората, а оня си замина с жълтиците при жена си и децата си. Той е добре, а аз с Твоето състрадание си останах гладен. Не го искам. Вземи си го.”
“Човече, това състрадание ще те направи Добър, а на добрите е царството ми на небесата.” – съкрушен проронил Бог.
“Състраданието ли ще те направи добър, или добрият има състраданието” – чуло се откъм пътя.
Един философ с ученическа торбичка, дочул разговора на двамата, решил да се намеси в него.
Бог дори не го и погледнал. Познавал го от Началото.
Убиецът също не го погледнал, и той го знаел като беден.
Философът продължил нататък говорейки на себе си:
“Ако състраданието е добро, то значи, че и страданието е добро… Но добро ли е да страдаш, и добро ли е да съизстрадваш болката на другия…Всъщност болката е за глупака… А може ли глупакът да помъдрее, ако не разбира думите на мъдростта?”
“Убиецо, ти имаш по добри шансове от него, – един от пламъците на къпината, посочил след философа – задръж това, което ти дадох.”
“Не!” – отсякъл убиецът, и в тази секунда Бог изчезнал със Своето Си.
***
Минали години, минало и времето на убиеца. Дошъл часът, на страшния съд.
“Е, човече, дойде време за съд. Готов ли си?” – добродушно го посрещнал Бог.
“Да, Господи. Съди ме. Знам, че си добър, и вярвам в правдата Ти.” – дипломатично отвърнал убиецът.
“Ха-ха, – засмял се Бог – много Съм добър за да те съдя. Ако Аз съдя, ще оправдая всички ви. На това се и надявате. И очаквате да ме изхитрите. Другите не знаят, но ти вече знаеш…”
“Какво?” – в лошо предчувствие се изпотил убиеца.
“Веднъж ти дадох от Себе си. Сега пак ще ти дам. Ще ти дам Добротата Си, за да видиш живота си с нея, и сам да отсъдиш за себе си. И Моята Доброта ще бъде твоята гумичка за изтриване. Където видиш твоя лоша постъпка, изтрий я. За да остане в царството Ми само Добро. Така ще изтриваш и част от себе си. Ако остане достатъчно, за да те има с Нас – ще бъдеш.”
“А колко ще е достатъчно?”
“Колкото кажеш ти…”
“А дали аз ще го кажа, или Добротата ти?” – усетил клопката, прохленчил убиецът.
И животът му започнал да тече пред очите му. А той бил Божията Доброта, и гледал с ужасено сърце. Гледал мъките на сираците, чиито бащи бил убил. И от мъката, го боляло него. Усетил скръбта на майките, чиито деца бил убил. И скръбта била негова лична. Усетил глада на семействата, чиито пари бил ограбил… И страдал гладен с тяхната болка. Усетил…
“Но, Господи – проплакал той – това не е моят живот. Това е животът на други хора… И това, което ми даде сега не е Доброта, а Състрадание… Или състраданието, което ми даде в гората е било Добротата ти?”
“Всичко е едно, човече, и се нарича Любов. А твоят живот, са твоите дела. Това, което виждаш е това, което си оставил с живота си. То е което си живял на земята. Трий!”
И убиецът триел, триел, триел… Стигнал до момента в който пуснал гурбетчията, без да го обере. Погледнал към Бог с благодарност:
“Благодаря ти, Господи, за този миг от живота ми… Но не е достатъчен. Изтрих повече, отколкото остана от мен. Съдбата ми е смърт – покрусен свел глава убиецът.
“Ти не си имал Живот, за да се съдиш на смърт, човече. Наградата ти можеше да е Живот, но ти я пропиля. Ето, сега ще взема Добротата Си от теб, и твоя живот ще стане Мой. И ти ще станеш Моя памет, и памет на всички, Които имат Моето.” И Бог взел Своето Си, а пред Него не останало нищо, което да бъде Някой…
Николай Сисоев – Труден
