Рабиндранат Тагор

~ 1 ~

            Безкраен ме създаде ти — такава бе волята ти. Толкоз пъти вече изцеждаш този крехък съд и с пресен живот го пълниш винаги.

            Пренесъл тръстиковата свирчица през хълми и долове, ти вдъхна в нея вечно нови песни.

            В безсмъртното докосване на дланите ти мъничкото ми сърце престъпва всички граници на радостта и ражда слово неизказано.

            Неспирните ти дарове стигат до мен само през моите невзрачни шепи. Минават вечности, а ти все лееш и все остава място за доливане.

~ 2 ~

            Когато ти ми заповядаш да пея, мисля, че сърцето ми от гордост ще се пръсне; поглеждам твоето лице и сълзи в очите ми напират.

            Всичко неблагозвучно и сурово в живота ми се стапя в сладостна хармония и преклонението ми разперва крила като честита птица в полет над морето.

            Знам, че от песнопението ми извличаш радост. Знам, че единствено като певец пристъпвам в светостта ти.

            С крайчеца на простряното крило на песента си докосвам твоите нозе, които никога не бих се осмелил да стигна.

            Пиян от радостта на песнопението, забравям себе си и се обръщам като към приятел към тебе, който си ми господар.

 

~ 3 ~

            Не знам как пееш ти, мой повелителю!

            Слушам те винаги с безмълвно удивление.

            Светът е озарен от светлината на музиката ти. Дъхът на музиката ти възлиза от едно небе на друго. Свещеният поток на музиката ти помита всички каменни прегради и не знае граници.

            Сърцето ми копнее да се причасти към песента ти, но всуе се стреми към глас. Жадувам да говоря, но речта ми не се излива в песен и смутен възкликвам. О, в своята безкрайна музика сърцето ми си впримчил ти, мой повелителю!

 

~ 4 ~

            Живот на собствения ми живот, аз ще се мъча да опазя тялото си винаги неомърсено, като знам, че живото ти докосване е върху всички мои членове.

            Ще се старая винаги да не допускам никакви неистини до мислите си, като знам, че ти си онази истина, която запали светлината на разума в ума ми.

            Ще се старая винаги да гоня всяко зло далече от сърцето си и да запазя любовта си в цвят, тъй като знам, че твоят трон е скрит в най-съкровената светиня на сърцето ми.

            И винаги ще се стремя да те направя явствен в своите дела, тъй като знам, че твоето могъщество ми дава сили, за да действувам.

 

~ 5 ~

            Моля за минутка да ми разрешиш да поседя до теб. Всички работи, които съм подхванал, ще довърша после.

            Надалеч от твоето лице сърцето ми не знае ни почивка, нито отдих и трудът става безконечна мъка сред безбрежното море на мъката.

            Под прозореца ми днес е спряло лятото със шепот и въздишки и пчелите забавляват с музика двореца на цъфтящите дръвчета.

            Време е безмълвно да приседна редом с теб и тъй, лице в лице, да запея посвещението на живота в този стихнал в прелял покой.

 

~ 6 ~

            Откъсни това цветче н отнеси го, не отлагай! Страх ме е да не повехне и да се не повали в прахта.

            Даже във венеца ти да не намери място, ти го почети с болезнения допир на ръката си и го откъсни. Страх ме е да не угасне този ден, преди да го усетя, и часът на приношението да не си отиде.

            Даже да не е наситен неговият цвят и уханието му да е недоловимо, приеми това цветче на своя служба и го откъсни, доде е още време.

 

~ 7 ~

            Песента ми свлече накитите си. Тя не се гордее с гиздави премени. Украшенията биха нарушили нашия съюз, биха се изпречили между теб и мен; техният звънтеж,, би заглушил твоите нашепвания.

            Пред лицето ти засрамено умира поетичното ми славолюбие. О, учителю на поетите, аз съм седнал в твоите нозе. Дай ми само да направя този свой живот прост н строен като свирка от тръстика, във която ти да влееш музика.

 

~ 8 ~

            Детето, пременено с княжески одежди и натруфено със скъпоценни гривни, не ще познае никаква наслада в играта си; премяната му ще го спъва при всяка крачка.

            В страха си да не я разнищи или да не я оваля в прах то ще страни от този свят и няма да посмее даже да пристъпи.

            Майко, каква е ползата от това твое робуване на накита, щом той не ни допуска до здравословната прах на земята, щом ни ограбва правото на достъп до великия събор на простосмъртния живот?

 

~ 9 ~

            Какъв глупец! Да се опитваш да носиш себе си на своите плещи! Какъв окаян просяк! Пред собствената си врата да просиш!

            Оставяй всяко свое бреме на ръцете на онзи, който може да понася всичко, и не се обръщай никога назад със съжаление.

Желанието ти завчас изгася пламъчето на светилника, когато го досегне със дъха си. То е нечисто — не получавай даровете си през неговите омърсени длани. Приемай само онова, което ти предлага святата любов.

~ 10 ~

Тук е твоето подножие и твоите нозе почиват там, където са най-бедните, най-низшите и най-окаяните.

            Ако искам да се поклоня пред теб, поклонът ми не стига до онези дълбини, където твоите нозе почиват сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните.

            Гордостта не може никога да приближи дотам, където ти пристъпяш в облеклото на смирението сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните.

            Моето сърце не може никога да си намери път дотам, където ти дружиш с лишените от дружба сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните.

 

~ 11 ~

            Остави тези молитви, песнопения и броеници! Пред кого благоговееш в този тъй усамотен и тъмен кът на храма, дверите на който са залостени? Отвори очи и виж, че твоят Бог не е пред тебе!

            Той е там, където земеделецът оре коравата земя и където каменарят прекопава път. С тях е в пек и в дъжд и облеклото му е покрито с прах. Съблечи свещената си роба и ела при него върху прашната земя!

            Избавление? Къде е избавлението? Даже господарят ни понесе с радост тежките окови на творението — той е окован със всички нас завинаги.

Остави цветята и тамяна и излез от съзерцанията си! Какво от туй, ако одеждите ти се окъсат и овалят? Припознай го и се изправи до него в мъката си и в потта на своето лице.

~ 12 ~

            Пътешествието ми е продължително и далечно.

Аз излязох с колесницата на първата виделина и преминах през пустините на много светове, оставяйки следите си върху не една звезда и планета.

            Най-безкрайно е пътуването до самия себе си и най-сложно е изкуството, което води до онази крайна простота на една мелодия.

            Пътешественикът ще почука най-напред по всички чужди порти, за да стигне и до своята; ще преброди всички външни светове, за да намери най-накрая своята най-вътрешна светиня.

            Моите очи се скитаха на шир и длъж, преди да ги затворя и да кажа: „Ти си тук!"

            Вопълът, въпросът „О, къде?", се стапя в сълзите на хиляди потоци и залива цялата земя с потопа на безбрежната увереност: „Аз съм!"

~

Поръчай книгата Труден Бог
предишна писаницаРазказ за два града
следваща писаницаХулио Кортасар (1914-1984)
Truden Web Site
Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
най-стари
най-нови най-гласувани
Мнения в полето
Виж всички коментари