Той е на 33 години, а вече знае, и то много. Така бих охарактеризирал с две думи Светозар Андреев. Човек с широка душа, помъдрял за годините си, от когото може да се научи много не само в областа на политологията.
Преподавател в Софийския Университет, прекарал шест години в Италия като научен работник и изследовател, няколко години в Англия. Днес пътищата ни се засичат на Иберийския полуостров.
Интервюто го правихме в продължение на месец в Мадрид, където той работи и където аз в момента живея. На промеждутъци, докато правеше совалки между конференция в Ню Йорк, презентация в университет в Унгария, кандидатстване за проект в Гърция, лекции в Португалия и проект, по който работи в Англия. Всеки път ме изненадваше с нещо ново и интересно. Предпоследният път, като се видяхме, ми сподели мнения от срещата му с един от съветниците на бившия президент Бил Клинтън…
Със Светльо не се скучае.
Уговаряме си среща в едно тихо мадридско кафене и разговорът започва без много уговорки. Предварително съм набелязал да структурирам интервюто в три основни теми – живот, работа, лични въпроси.
Разбира се, както повечето неща, които плануваш, не се получава идеалния вариант, но въпреки това успяваме да се поразговорим. Преди да задам първия си въпрос, той ме подканя: „Какво искаш да знаеш, питай?“.
– Искам да ми кажеш за твоя живот, Светльо. Има достатъчно интересни теми, които можеш да споделиш с нас. Разкажи ми нещо за семейството си?
– В Русе съм се родил през 1974 година. Много хубаво си спомням детството си. По-голямата част съм го прекарал при баба си и дядо си. Аз все още нямам богат на житейски случки живот, но се надявам да постигна поне това, което дядо ми е направил.
Казва се Борис и е бил директор на Априлската Гимназия в Габрово, а след това става първия директор на Търговската Академия в Свищов. Та той се оказва, че е четвъртият в България, награден с орден Кирил и Методий Първа степен. Една от причините е, че всички негови ученици са приемани при кандидатстване във висше заведение. И при награждаването бившите комунистически дейци му казали с типичен тогавашен патос, че трябва още повече да се труди за благото на народа, да се старае и т.н. Прибирайки се у дома след награждаването, споделил смутен с баба ми – „Какво повече от това да направя, аз не мога да се старая повече…”
Най-интересното в нашето семейство, е че няма ни една двойка от мъж и жена, които да идват от едно и също място. Говоря за над 20 двойки до трето поколение, които да идват от едно и също място. Примерно баща ми е от Македония, майка ми е русенка, баба ми има три сестри, и трите се женят на различни места. Няма една двойка във фамилията ни, в която и двамата да са от едно място.
– Спомена ми, че играеш добре шах. Кога се запали?
– На 8 години започнах да играя шахмат. Причината може би беше, че шахматният клуб се намираше точно срещу къщата, в която живеехме. Там се запознах с Веско Топалов. Той е с една година по-малък от мен.
– Колко интересно! Значи съдбата ти е предопределила да се срещнеш с такава личност и да имаш такъв приятел още на такава възраст.
– Да, започнахме да тренираме заедно. Много добри треньори имахме – Асен Агов, след това Петко Атанасов, който е европейски и юношески шампион по шахмат. Имал е възможност да емигрира, но в края на краищата остава в България. Та, повечето от играчите, които са подготвяли тези двама треньори, са станали все добри играчи.
– До каква възраст игра шах?
– Чакай да видим… до 89 година, когато съм бил на 15-16 години. Бях последният преди 89 година шампион по шахмат в Русе. Може би, защото Веско вече не играеше шах наоколо (смее се).
От предварителните ни разговори знаех, че е бил и вицешампион по шах на България. По памет вмъквам това, което ми е казал за турнира „Морско конче”- тогавашния шампионат за пионери. Провеждал се е във Варна. Отличието го е завоювал 86 година. Награден е да отиде в Полша с „олимпийски самолет”, като му е направило впечатление, че освен него е имало само други 5-6 човека шахматисти, и останалите са били синове на комунистически „величия”. Посещението му тогава е оказало влияние в последствие да направи магистърската си степен именно в тази държава.
– Кога за първи път напусна държавата ни?
– О, аз излязох още на 6 години. Заедно с родителите ми отидохме да живеем в Алжир. Баща ми е математик и от работата му го пратиха в Оран. Това е вторият по големина град в Алжир, който се смята за за последната крепост на френската култура. В този град е роден поета Албер Камю. В него също е бил заточен и Сервантес, в крепостта Санта Круз.
– Каква картина идва в съзнанието ти, когато си спомняш за там?
– Пустинята Сахара. И адептите са говорили много за нея, и Мохамед и Исус са говорили и имат случки в пустинята. Т.е., за да се разбереш, за да се срещнеш с вътрешното си аз, може би пустинята най-много може да те предразположи. Това е едно невероятно пространство, тя е като море. Нежно е по цвят, приятно за окото. Пясъкът не е като нашия на Златни пясъци, бял, а по-скоро охра, сякаш самите бои се оплитат сред пясъчните дюни. Много красиво, едно дървено такова, керемидено оранжево. Прибави и слънцето, което сякаш се отразява и едновременно придава още повече колорит. Има, има живот и в пустинята.
– Какво си спомняш от този период? Спомняш ли си първото впечатление от чуждата култура?
Нямам ясни спомени, спомням си първата квартира, самолета. Това, че трябваше да се науча да говоря на чужд език.
Научих френски, докато бях почти бебе. След Алжир се прибрахме отново в България. Учих една година в Русе, после една година се преместих в Габрово заради замърсяването от завода за производство на цименти, което се намира на територията на Румъния. Тогава 80 хиляди русенци се изселиха поради този проблем. Та моите родители през 84-та се преместиха в Габрово, но пък там не ми понесе добре и си намалих драстично успеха. Учих във 2-ро основно училище Неофит Рилски, най-старото в Габрово. Това е училището, където е учил Митко Палаузов. След като се преместихме отново в Русе, пак станах отличник. До 90-та година учих в Английската гимназия, като усилено се занимавах и със шах.
Точно след промените в България , при липсата на продукти и т.н., баща ми имаше възможност да излезе в Тунис и така отидохме цялото семейство. Отседнахме в едно градче Монасти, градчето на бившия президент Бургива. Точно срещу Малта се намира. Направи ми впечатление диктатурата там. Баща ми беше ме подготвил с математика, тъй като тогава кризата в Залива беше в разгара си и нямах възможност да ходя на училище. Подготвях се сам в къщи, родителите ми помагаха с каквото могат. След това се прибрах отново в България. Взех 11 и 12 клас за една година. Знаейки френски, научих и италиански.
– Как стана това?
– С книги и телевизия. Същевременно се подготвях за Тойфел и САТ. Бях чул по радио Свободна Европа, че ще отварят Американски университет в България. Това беше 6 месеца или 1 година, преди да го открият.
Дядо ми, който е юрист, ми даде 600 лева за курса. Една учителка от Английската гимназия даваше уроци по Тойфел и САТ. Тогава нямаше никакви материали за тези изпити, както сега има в такова изобилие по книжарниците и в интернет. С баба ми всяка сутрин четяхме по 20 думички преди да отида на училище и вечерта като се върнех, преговаряхме. И така успях да взема тези изпити и ме приеха.
Успях да улуча много добър период с много хубави хора в Американския. По принцип във всяка една институция или организация, когато се създава и ентусиазма все още е налице, е много хубаво да се влезе. Много по зле е, когато влизаш в една интитуция, която е в апогея си. Тогава наследяваш и конфликтите и песимизма на хората.
Там прекарах периода от 92-ра до 94-та година. След завършването трябваше да вляза в казармата, но нямах желанието да губя времето си в подобни начинания. Успях с познанията си по френски и английски да кандидатствам в един много престижен университет, който тъкмо беше отворил филиал в Източна Европа. Поляците бяха намерили пари чрез програмата ФАР, сегашният председател на комисията на външните работи на Европейския парламент, Яцек Сарюш-Волски, тогавашен министър на Европейската интеграция през 93-94-та година в Полша беше извадил пари, и от министерството му бяха отделили един мини-дворец край Варшава. Копие на Версай, но в по-малки размери, „Замниек кролиевски” му викат – кралския дворец. Та този замък се оказа, че е бил, за съжаление, център на Гестапо във Варшава и след това на Комунистическата партия. Там са разпитвали и убивали евреите. И ние, в една малка част от този комплекс, пазена от гардове, все едно, че изкарахме казарма 60 души от различни европейски страни. От тогава имам чувството, че не мога да живея в монокултурна среда. Имам постоянно нужда да съм в мултинационална среда… не ми е трудно сега да говоря на български, след това на френски, да преминем на английски…
– Колко езика знаеш?
– Да видим, към 6-7 са. Основно добре знам- български, френски, английски. Италиански като първи език го говоря, но по-слабо пиша, руски също много добре знам. Полски и немски работно ги ползвам, а сега испански.
– Добре се справяш.
– След няколко дни ще изнасям лекции в Португалия, така че ще имам възможност да попрактикувам малко и португалски…
– Къде ти се живее най много?
– Ако за в бъдеще трябва да избирам къде да живея, определено бих избрал Средиземноморието, независимо дали е в някоя арабска държава или в Италия, а защо не и в Испания?
Този район ми е най-присърце.
– Най-интересното кътче, което си посещавал?
– В Алжир посетих 2- 3 града, в които е запазен битът на хората, както са живели преди хилядолетия, пощадени от варварската окупация и запазили своята автентичност. Имаше запазени цели къщи, и изобщо можеш да обхванеш с поглед целия древен комплекс. Тогава ме порази идеята, че тогава са живели по-малко на брой хора и не са разполагали със съвременните модерни предмети, които имаме ние. Но това не означава, че не са водили душевно богат и изпълнен с ценности живот. Замислям се, дали не са имали и по- добро качество на живот в този смисъл.
А иначе, като цяло за мен най-хубавите кътчета са там, където има и планина, и море – визирам Пиринеите, в Словения има подобни места, Странджа в България, Южна Франция.
– Нека се върнем отново на шаха, какво ти даде тази игра?
– Шахматът дава много. Развиват се много качества като самодисциплина, учи те, че не всяка позиция е тактическа и не всяка позиция е позиционна, т.е. да ритмуваш нещата. Другото нещо е да учиш, да седнеш с книга и да се трудиш. Шахматът също ми даде и руския език. Научи ме също да се настройвам да побеждавам, което се казва спортна злоба, един изкуствен вид злоба. Това е първото правило на Щайнц (първият шампион по шах) – имаш ли по-добра позиция, ако не атакуваш, ще загубиш. Научих се да мога да атакувам и да се браня в живота.
– Издай някоя тайна, нещо което ти е подсказала работата ти?
– Опитът ми показва, че е много важно човек да се пласира добре в професията си. Сега е модерно понятието мрежи (networks).
В теориите за мрежите има централни и периферни позиции. Може да си много брилянтен, но като си в периферна позиция, много трудно се свързваш с хората.
Имах щастието да попадна в добра среда след завършване на образованието ми в Полша. Приеха ме на работа в Академията за социални науки към Европейския съюз във Флоренция, която е много добър център за нашата работа.
Много мои колеги идват с удоволствие да обменят опит и знания.
Колегите, ми примерно в Ню-Йоркския университет, в Станфорд, са много по-привилигировани от останалите. При тях знанието идва, без да правят големи усилия, т.е. хората, които искат нещо да произведат или покажат, трябва да се свържат с тези университети. И ти в един момент ставаш брокер на тази информация. Човек, ако е благодарен към професията, си трябва да й даде нещо, т.е. влизаш в скрит разговор с нея, получава се едно взаимодействие.
– Къде се чувстваш най добре, в коя страна?
– На този етап въпросът го свързвам най-вече с това, къде се чувствам добре професионално, и къде семейството ми се чувства добре. В Европа се живее добре, в Америка – районът над Сиатъл, Ванкувър, Орегон, Западният бряг, но над Калифорния.
Хората в Канада са много добре образовани, те най-много и пътуват по света.
– Какво ни липсва на нас българите?
– На първо място ни липсва капитал. Знаеш приказката на Буров, където хлябът е тънък…
– От думите ти виждам, че много си пътувал, посетил си много държави. Умори ли се да пътуваш?
– Вече взех да се уморявам да пътувам толкова много. Особено като създадеш семейство и имаш дете, си заслужава да се спреш на едно място, има смисъл за какво да останеш някъде. Това трябва да се направи по време на младостта.
– Любов в политиката или политика в любовта?
– Е, ти започваш да задаваш въпроси като Кеворкян. То по-скоро е едно запалване и страст към това, което правиш и накрая, като останеш сам с науката, трябва ти да й дадеш нещо, а можеш да й дадеш, само когато обичаш това, което правиш. А в отговор на другата част на въпроса мога да кажа, че няма универсални принципи в любовта, по-добре е да няма политика. Важното е човек да е коректен с човека до себе си.
– Какво е политиката?
– Политиката е едно доста мръсно понятие (смее се) и правилата са много жестоки.
– Е, не съм очаквал да го каже един политик.
– Политолог съм, нека те поправя. Политикът нерядко може да изпадне в ситуация, когато не го интересуват нито пари, нито жени, то е едно тотално обсебване.
– Може ли да се каже тогава, че ти си един грешник?
– Защо? Аз се занимавам с изледване на процесите.
– Най-силното ти желание?
– Предпочитам да имам трайни интереси, отколкото страсти.
– На кое най- много държиш?
– На почтеноста. Да не навлизаш без разрешение в пространството на другите.
– От кои колеги в други професии имаш респект?
– От архитектите.
– Какво не харесваш в себе си, коя черта у теб не ти харесва?
– Доста неща са…може би съм малко мързелив…понякога непостоянен и твърде отстъпчив. За това обичам спорта, понеже в съревнование имаш възможност да попълниш тези дупки в характера си. Научаваш да понасяш леко загубите си, и дори и да губиш, знаеш, че това е само игра. Животът е една игра. Както казват китайците, дори и да си паднал, не оставаш с празни ръце – дори и да падаш, се учиш от грешките си.
– Кое може да те провокира да достигнеш състояние на гняв?
– Най вече липсата на време, горещото време. Когато си уморен, когато си недоспал. Хората в такива състояния отчитат само психологическите фактори – а и физическите провокират такива влияния.
– Кое може да те накара да се зарадваш?
– Красотата, хубавото време, хубавата музика. Предпочитам да обръщам внимание на хубавите неща, отколкото на лошите и негативните. Нещо което е приятно, една хубава лекция, една хубава приказка, разговор със приятел, ти дават хармония и радост.
– На какво обръщаш внимание във ежедневието си?
– Вярвам в първите производни, като ти е хубава храната, като пиеш чиста вода, ползваш екологични продукти, няма как това да не влияе в мислите ти и начина на работа. Животът е ценно благо и всички хора трябва да се стремят да поддържат една ежедневна хигиена в много аспекти, за да се чувстват добре. Българинът прави компромис със здравето си, трябва да положим усилия в България в това отношение. Как ще оправим икономиката си, като 60-70 % от населението пуши, т.е. има толкова хора, които се самоунищожават.
– Какво могат да ни научат другите народи?
– Че времето е ценен капитал, който така лесно разпиляваме. Това се е превърнало в ресурс при богатите нации.
– Живееш от толкова много време на запад, прибираш се и в България. Какво ти прави впечатление у нас?
– Прави ми впечатление, че българите бързо се научават. Българинът е прагматик. Той бързо попива и научава новите задачи, които се изправят пред него.
– Като политолог, как приемаш приемането ни в Европейския съюз?
– Като нещо много положително.
– Какви задачи стоят пред България в близко време?
– Нашето село много често има характеристики на третия свят, такива села рядко виждам и в Северна Африка. Ние трябва да си довършим процеса на модернизация и държавата да се капитализира, т.е. международният капитал да дойде. Трябва да си оправим образованието, социалният сектор също е много изостанал, медицинското обслужване. Но смятам, че сме навлезли в руслото, просто трябва да засилим темпото, за да можем да се присъединим към групата на средно развитите държави в Европейския съюз.
– А как виждаш нещата по отношение на хората – отсъпваме ли по чисто човешки качества на останалите членове на Европейския съюз?
– Смятам, че българите сме много по-напред от други народи по- отношение на запазване на културните ни ценности, на бита, на символите. Силно музикални сме, силно ориентирани към изкуството. Ние сме хетерогенни като нация и имаме малко предимство пред държави като Полша например, където се наблюдава моноетническа структура на населението, защото това провокира развитие на нови идеи, концепции и визии.
За да можеш да вървиш напред, понякога се изисква да се подчиняваш на лидерите си. Като пруски войник. Ние малко сме индивидуалисти, все се караме със шефовете си, лесно не се подчиняваме и не вървим в крачка с останалите.
– Как дойде в Испания?
– Спечелих проект. Обявяват се различни програми и аз кандидатствах за една от тях в тукашния Centros de estudios Politicos (Център по политически изследвания). Работата ми е в областа на сравнителната политология и по-точно между Източна и Южна Европа. Как са определени европейските политики по структурните фондове, защитата на консуматорите и регулирането на дигиталните медии. Търся определени процеси, които се повтарят, които са различни, и т.н.
– Поддържаш ли професионални контакти с колегите си в България?
– Да, разбира се. С удоволствие се връщам в България. Миналата година направихме с Иван Кръстев една много интересна среща в Червената къща – с около 100 човека, които преподават или учат на високо ниво в чужбина политология и социология, и българските катедри. Срещата имаше за цел да отворим нашата академична общност към българите в чужбина, а българите в чужбина, които пишат често за България, но нямат достъп до базите данни тук, да имат възможност да контактуват помежду си.
– Едно послание към хората, които ще четат това интервю?
– Да се обичат, да се гордеят, че са българи (замисля се)…пак ще тръгна като професор да обяснявам, но във всеки я има тази деструктивна сила, която човек се опитва да овладее в себе си. Пожелавам на всеки да прекарва известно време сред природата, близо до земята, която ни е родила.
– Благодаря ти, Светльо, от името на екипа и читателите на Трудния сайт – с пожелания за професионални и лични успехи!
– Благодаря и аз.
Интервюто взе Георги Петров – planinara
