Кучето

0

„Това, което съм най Аз в света е не проекция на Мене, а отделеното мое Друго.” Лакан

КучетоДенят е обикновен, в края на юли, и странни дъждове пъплят по лятното небе. Връщам се от тренировка по тайчи, дъждът все повече се усилва и аз съм вече леко смръщена, защото водата свободно се стича от косата ми през роклята и леки тръпки мравучкат по кожата ми. Забързана да изпреваря и пороя, и задръстването, всъщност вървя пеша. Поспирам в тунелчето на бившия „Кристал” с тихото вътрешно уверение, че ей сега дъждът ще секне, както става лете. Зяпам по витрината на „Български книжици”, фокусирам странни издания за църковната истина за Дънов и Ванга или някакъв нов, много обещаващ роман за някакви си самоубийци с умело подбрана корица, която да подсеща подсъзнанието на драгия читател за Рьорих. Все едно, аз съм непоклатима, не се изкушавам, не влизам. Една жена усилено ми дими в лицето, помагайки за преподредбата на книгите на витрината, и аз решавам, че няма смисъл да чакам. Възобновявам мокрия си марш, пресичам „Царя”, стегнато се движа по паветата и тихо се моля на шофьорите да не ме къпят допълнително. Подминавам Народно събрание, Академията…

Вече започвам да се чудя защо трябваше да избирам най-дългия маршрут, и то пеша. Защо не взех такси, защо не спрях да пия някъде кафе и просто да чакам… Подминавам отдавна погребаната и забравена „Сердика”, пресичам пешеходната пътека и малко усилила крачка си мисля, че вече съм близо до лелеяната двадесетица. Чувам излайване, после пак… И виждам срещу мен едно куче. Не знам дали лаеше то. Това е доста забързано, делово, мокро и да, толкова красиво! Може би щях да го подмина. То бърза, аз бързам. Просто се разминаваме. Но чувам двама мъже да си говорят – я какво хубаво куче. Лабрадор е. Не беше. Беше от онези прекрасни, бели печални образи на кучешката свобода, които незнайно защо не са имали късмета да се родят в нечий дом, на топло. Спирам се. И то спира. Ела – казвам му. Много вали. Ела с мен под козирката. То се поколебава и после решава да се довери на ръката ми и идва. Вече сме на сухо, вече сме двама. Нещо се случва и светът става това, другото, мокрото, около нас, а ние сме едно цяло, сливаме се. Просто сме. Изведнъж виждам колите по друг начин – ръмжащи, страшни, хаотични… Анализирам се – нещо във възприятието ми е твърде обострено. Моето ново четириного аз лежи на педя от мен и леко потреперва. И на мен ми е студено. Дъждът все така прави кръгчета по асфалта и в кратките мигове, когато не минават коли, долавям спокойствието на чакането.

Едно момиче върви отсреща, босо, с обувките в ръцете, толкова небрежно красиво, както може само младостта. Капките полека се разреждат. Знам, че трябва да тръгна и да оставя моето друго аз на съдбата му. Дали ще се разбуди, дали ще продължи по пътя си или ще продължи да придремва, унесен от тръпките на тялото си? Уви, веднага ме усеща. Навеждам се, за първи път го погалвам леко по муцуната и му казвам само „чао”. Тръгвам, крадешком поглеждам, и се моля да не ме последва. Сърцето ми се къса. Лицето ми се гърчи в гримаса на болка и се чувам как питам – защо винаги при раздяла толкова боли? Пак поглеждам през рамо и го виждам. Той леко подтичва, още помни целостта на мига, в който бяхме едно. Вече тичам и аз, и се моля – Загуби ме! Моля те, загуби ме!

Свървам зад ъгъла, копнея да зърна трамвая. Красивото бяло куче вече го няма. Загубило ме е. Но в агонията на болката, че не съм могла да направя нищо за него, се сещам нещо. Не мога да спася всички, не можем да ги спасим. Винаги ще има страдащи, треперещи създания. Винаги някой ще плаче и ще стене от болка. Виждам едно малко бебче на задната седалка на автомобил. Гушнато в мама, безбрежно щастливо. Но знам, че и това личице един ден ще се сгърчи от мъка, защото такъв е животът. Всички сме братя и сестри в тази неизбежност. Един добър учител, не знам дали е бил велик, но несъмнено е бил добър, отговаря на въпроса „Защо сме се родили на този свят?” по следния начин: „Защо сме се родили ли? За да не се раждаме отново.”

Все забравям това. Все се улисвам в постижения. Втурвам се по малки, мними истини, забравила онази голямата…

Пътувам в трамвая и си мисля как искам ей сега да умра и вече да не се прераждам. Не искам повече. Ох, не. Това пак е желание. Добре, ще живея дълго и като оставя това тяло, никой няма да плаче, защото ще съм ги подготвила. И няма да се прераждам. Край.

После, вече вкъщи, след като се хвърлих на врата на мъжа си с рев колко е тъжно всичко, след топлия душ, глътката загряващ алкохол и огромната чаша какао… една приятелка ми се обади. И така, в хода на разговора, я чух да казва: „Ех, няма да ти стигне един живот…” Контекстът беше друг, думите бяха шега, но отекнаха в мен. Е, здраве да е. Щом трябва, пак ще се живее. Но поне ще гледам да е осъзнато, пробудено.

Поръчай книгата Труден Бог
Truden Web Site
Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари