* * *
СВЕЩЕНА моя самота,
богата, чиста в утринта,
като градина с рози свежи.
О, самота свещена, ти
Дръж здраво златните врати –
отвъд са буйните копнежи.
* * *
ПРИТИХНИ пред шума, мой живот съкровен,
Вслушай се в тишината.
Проумей какво иска ветрецът край мен,
Преди да потръпне брезата.
Щом самото мълчание пак зашепти,
Сетивата ти нека владее.
На всеки лек полъх отдай се ти –
Той влюбено ще те люлее.
О, душа, после ти се разлей, разлей!
За да намериш утеха,
над нещата замислени ти се развей
Като празнична дреха.
* * *
Какъвто да си, бягай вечерта
От стаята, която те гнети;
навън те чакат хиляди неща,
какъвто да си ти.
И с твоя поглед уморен – какво
че той към прага ти закотвен бе –
в пространството вдигни едно дърво –
самотно, стройно – под това небе.
Ти сътвори света. Той е голям,
узрял е като дума в тишина.
Ти вникваш в цялата му същина
и с поглед нежен го оставяш там…
МУЗИКА
Момче, какво засвири? Покрай мен
долавям в парка шепнати повели
и стъпки.Виж, сред тия цеви бели
на сиринкса душата ти е в плен.
Защо я мамиш? В звуците витае
и се оплита, без да разбереш;
по-силна от живота песента е
и с плач я ражда твоят луд копнеж.
Мълчание й дай, та пак душата
преливаща в обилие да блесне;
там ставаше и мъдра, и богата,
преди да я омаеш с нежни песни.
Чуй ме, мечтателю, преди целта
прахосваш полета й, тя ще страда;
с криле, прекършени от песента,
стените ми не ще прехвърли тя
след моя зов към вечната наслада.
АНГЕЛИТЕ
Те всички имат устни морни
с с грейнали души, над тях
понявга в сън цъфтят покорни
невям желания за грях.
Ни скръб, ни радости познали,
в градините на бога вън,
мълчат те, сякаш интервали
сред неговия звучен сън.
Щом само си прострат крилата,
те вихър будят сред нощта;
като че бог със свойта свята
ваятелска ръка прелиства
светата книга на Света.
ЕСЕН
Листата падат, падат, сякаш те
се ронят от градини в небесата,
с прощален жест и в есенна позлата.
Между звездите пада и Земята
и самотата й в нощта расте.
И ние също падаме така.
Ръката ти. И всичко,без да страда.
Но знам Един – това,което пада,
с безкрайна нежност той държи в ръка.
ТРУДЕН ЧАС
Ако някой в света заплаче сега,
без причина заплаче в света,
той заплаква за мен.
Ако някой в нощта се смее сега,
без причина се смее в нощта,
той се смее над мен.
Ако някой в света се скита сега,
без причина се скита в света,
той пристига при мен.
Ако някой в света умира сега,
без причина умира в света,
той се взира и в мн.
БЛАГОВЕЩЕНИЕ
Думите на ангела
Бог е далеч от теб и нас.
От своя трон висок
ръката ти в прекрасен час
благословил е Бог.
У никоя с по-нежна плът
ръката не блести.
Аз съм росата и денят,
дървото тук си ти.
Пребит от път, сега не знам
какво ми нареди
Той, който в златна риза там
под слънцето седи,
за теб, вглъбена и до днес
в безименни мечти.
Чуй, аз пристигам с блага вест,
дървото тук си ти.
Безропотно прострях крила,
преминах дълъг път
и плащът ми с лъчи обля
самотният ти кът.
Ти си сама дори и с мен;
невидим съм почти.
Чуй: аз съм повей в лес зелен,
дървото тук си ти.
Помни,че развълнувани
са ангелите там,
че тръпнат от ликуване,
но и от смут голям.
Ще стане нещо, може би,
ще почне нов живот.
Аз те приветствам – не скърби,
защото носиш плод.
Ти си прославена врата
и се разтваряш днес.
Ти си ухо за песента,
която пея – в тебе тя
се губи като в лес.
Аз дадох дъх живителен
на твоите мечти.
Бог чака, ослепителен…
Дървото тук си ти.
ЛЮБОВНА ПЕСЕН
О, как душата си да спра така,
че твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна, над нещата?
Аз бих желал сред някаква река,
изгубена, течаща в тъмнината,
да я положа върху мирен бряг –
докато в теб бушува глъбината…
Но всичко тук ни свързва – теб и мен,
тъй както цигуларят вдъховен,
две струни слял в един акорд чудесен.
Чий инструмент тъй здраво ни държи?
Кой музикант тъй властен е, кажи?
О,сладка песен.
Из “СОНЕТИ КЪМ ОРФЕЙ”
III
Бог може. Ала как човешки стон
ще се провре през тази тясна лира?
В сърце, което само страст раздира,
не се издига храм на Аполон.
И песента не дири тук блага,
нито пък е мечта осъществима.
Живот е песента. И бог я има.
Ала кога сме ние? Той кога
ще ни дари звездите и земята?
О, юноша, недей мисли,че връх
е любовта,изгаряща устата.
Не, забрави я. Отминава тя.
Да пееш в истината е друг дъх.
И вихър. Божи дъх. Сред пустотата.
V
Не трябва паметник. Едничка роза
над образа му нека да цъфти.
Орфей е тук! Като метаморфоза
във всичко. И недей да търсиш ти
по-други имена за тази слава.
Орфей завинаги е в песента.
Нима, макар и с дни, не надживява
на розата прекрасните листа?
Той трябва да изчезне, разберете!
Макар да се страхува, че умира,
пред словото му млъкват гласовете.
Не ще го придружите в тоя път.
Разбил решетката на свойта лира,
притихва той – прекрачвайки Отвъд.
IX
Който с лира в ръце е вървял
между сенките в ада,
само нему безкрайният дял
да прославя се пада.
Който с мъртвите семе от мак
е изял, без да мрази –
той ще може всред глухия мрак
своя слух да опази.
Във водата все по-непознат
отразеният образ ще свети:
ала ти го познай!
Само Там,само в двойният свят
пълни с нежност ще са гласовете,
без начало и край.
XIII
Изпреварвай разлъката, нейната мъка е мнима,
като зима, която над твоето рамо вали.
Между зимите има една непреставаща зима,
но сърцето ти – щом презимува – ще спре да боли.
Вечно мъртъв бъди в Евридика – изкачвай се с лира
и, прославяйки, слизай в най-истинските си глъбини.
Бъди тук, между тленните, тук, дето всичко умира,
бъди чаша, която се счупва от туй, че звъни.
Ти бъди, но познай и закона на не-битието,
на безкрайното дъно, където трепери сърцето
и се сбъдва копнежът, макар и веднъж, но докрай.
Към запасите тихи на тази природа богата,
към съкровища, неизразими посредством числата –
причисли се ликуващ, и цифрата им зачертай!
