Плачещият пясък

0

Паулу Коелю

Веднага след като пристигна в Маракеш, мисионерът реши, че ще прекарва всяка сутрин в пустинята, която се простираше извън града. По време на своята първа разходка, той обърна внимание на един човек, който лежеше върху пясъка и с ръце галеше земята, допрял ухо до нея. “Той е луд” – помисли си мисионерът.
Тази сцена обаче се повтаряше ден след ден. Примерно след месец, заинтригуван от такова необикновено поведение, той се решил да заговори странния човек. Коленичал до него и с големи усилия, тъй като неговият арабски език все още не бил достатъчно добър, го заговорил:
— Какво правиш?
— Правя компания на пустинята, утешавам я, плачеща и самотна.
— Аз не знаех, че пустинята може да плаче.
— Тя плаче всеки ден само защото мечтае да бъде полезна на човека. Тя иска да се превърне в огромна градина, където всеки да може да отглежда зърно и цветя, да развъжда овце.
— Тогава кажи на пустинята, че тя вече добре е изпълнила своето предназначение — помолил мисионерът. — Всеки път, когато идвам тук, аз разбирам истинските мащаби на човечеството. Това огромно открито пространство ми позволява да разбера, колко сме нищожни пред Бога.
“Когато гледам целият този пясък, аз си представям милиони хора, които са родени, за да бъдат равни, макар че животът често пъти не е справедлив към тях. Тези планини от пясък ми помагат да медитирам. Когато виждам слънцето, издигащо се на хоризонта на пустинята, душата ми се изпълва с радост и аз се приближавам до Бог”.
С тези думи мисионерът оставил човека и се върнал към всекидневните си занимания. За свое огромно учудване на следващото утро той го намерил на същото място, в същата поза.
— Ти предаде ли на пустинята всичко, за което те помолих? – поинтересувал се той. Човекът кимнал. — И въпреки това, тя продължава да плаче?
— Аз чувам всяка нейна сълзичка. Сега тя плаче, защото е пропуснала хиляди години, мислейки, че е абсолютно безполезна, че е загубила цялото си време, ругаейки Бога и своята съдба.
— Тогава й кажи, че животът на човека е много по-кратък и независимо от това той също губи много време, мислейки, че е безполезен. Той рядко открива своята съдба и смята, че Бог е несправедлив към него. Когато настъпва такъв момент, че някои събития му посочват за каква цел е бил роден, той смята, че вече е много късно да променя живота си и продължава да страда. И също като пустинята, той обвинява себе си за загубеното време. Аз не знам дали пустинята ще чуе това – казал човекът. – Тя вече така е свикнала с болката, че не може да погледне на нещата от другата им страна…
— Тогава хайде да направим това, което правя винаги, когато хората губят надежда. Нека се помолим.
Двамата паднали на колене и започнали да се молят — единият, обърнат към Мека, той бил мюсюлманин; другият събрал ръце в молитва, той бил католик. Всеки се молел на своя Бог, който бил все същият Бог, но хората настоявали, че Той има различни имена.

На следващия ден, когато мисионерът излязъл за своята сутрешна разходка, човека вече го нямало. На същото място, където той обикновено прегръщал пясъка, земята се оказала влажна, появил се извор. През целия следващ месец този ручей набрал сила и на това място жителите на града построили кладенец.
Бедуините нарекли мястото “Кладенецът на сълзите на пустинята”. Те казват, че всеки който пие вода от него, може да се избави от причините за своите страдания, откривайки повод за радост, и най-накрая ще намери своя истински път.

http://www.margaritta.dir.bg/2004/uli/07pustinia.htm

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари