Паулу Коелю
Младото облаче се роди по време на една силна буря над Средиземно море. То почти нямаше време да порасне, силният вятър тласкаше всички облаци към Африка.
Още щом стигнаха континента, климатът се промени: горещото слънце засия на небето, а далече долу блестяха златните пясъци на пустинята Сахара. Вятърът продължаваше да ги носи далече към южните гори, тъй като в пустинята рядко вали дъжд. С младите облачета се случва същото, каквото и с младите хора: нашето облаче реши да се откъсне от своите родители и по-големите си приятели, за да погледа света.
— Какво правиш? – оплакваше се вятърът. — Пустинята навсякъде е еднаква. Върни се при всички и да летим към центъра на Африка, там, където са красивите планини и дървета.
Но младото облаче по природа си беше бунтовниче, не се подчини и тихичко се спусна по-ниско, докато не полетя с мекия, великодушен бриз надолу, към златните пясъци. Като полетя малко над тази местност, то обърна внимание, че една от дюните му се усмихва.
Това се случи, защото и дюната беше също така млада, родена съвсем скоро от този вятър, който току-що си отиде. Облачето веднага се влюби в златните й коси.
— Добро утро – каза облачето. — Как живееш, как си там долу?
— Живея в компанията на другите дюни, слънцето, вятъра и керваните, които минават от време на време край нас. Понякога е много горещо, но се търпи. А ти как живееш там отгоре?
— Тук също има вятър и слънце, но аз имам едно преимущество, мога да странствам по цялото небе и да се запознавам с всичко и с всеки.
— А моят живот е късичък — казала дюната. — Когато вятърът се върне от горите, аз ще изчезна.
— А какво те кара да тъгуваш?
— Оставам с чувството, че не нося полза никому.
— И при мен е същото. Щом се появи друг вятър, аз ще полетя на юг и ще се превърна в дъжд, такава е съдбата ми.
Дюната се поколеба малко преди да заговори.
— А ти знаеше ли, че тук долу в пустинята ние наричаме дъжда Рай?
— А, аз и не знаех, че мога да стана нещо много важно – гордо произнесе облачето.
— Чувала съм няколко легенди, които разказваха много старите дюни. Те казват, че след дъжда ние се покриваме с трева и цветя. Но аз не знам на какво прилича това, защото дъждът тук наистина вали много рядко.
Сега пък облачето се подвуоми. Но след това започна да се усмихва радостно.
— Ако искаш, аз мога да те покрия с дъжд. Макар че току-що се запознах с тебе, аз вече те обичам и много ми се иска да остана тук завинаги.
— Когато те видях там високо в небето, аз също се влюбих веднага — каза дюната. — Но нали, ако превърнеш своите чудесни бели къдрици в дъждец, ти ще умреш?
— Любовта никога не умира —- казало облачето. — Тя се трансформира, и аз искам да ти покажа Рая.
И веднага започна да рони капчици върху дюната. Така те още дълго време бяха заедно, докато не се появи дъгата.
На следващия ден малката дюна цялата беше покрита с цветя. Другите облаци продължавали своя път към централна Африка, и по пътя си все пак ронеха малко дъжд. Минаха двадесет години, малката дюна се превърна в оазис, който освежаваше пътниците с прохладната сянка на своите дървета.
И всичко това стана, защото веднъж едно любящо облаче не се изплаши да пожертва живота си в името на Любовта.
