* * *
Лекомислие – сладък грях,
враго мой и спътнико мили!
Ти в очите ми впръска смях
и мазурка – в моите жили!
Ти упорство ми вдъхна комай
в чужди плен да не падам всецяло
и каквото не свърша докрай
да го свършвам в самото начало.
Да съм кълн и метал. В тоя свят
дето нищо почти не умея,
да лекувам скръбта с шоколад
и пред чужди очи да се смея.
* * *
Спътници мили, застигани в нощ или ден!
Версти и версти, и версти, и хляб вкоравен…
Цигани в друм свечерен
и над реките – сгъстен
грохот…
Ах, под ранилата, циганска, райска зора
утринен вятър над сребърни степи игра.
Дим се кълби над гора
и отзвучава – добра
песен…
В презнощ дълбока, под шепот на древни листа
раждахме юноши, смугли – подобно нощта,
бедни – подобно нощта.
Славей ни пя и веща –
слава.
Вие отминахте, спътници наши добри,
нежност и бедна трапеза не ви покори.
само пожар от искри –
огнен и звезден гори
още…
* * *
Слънце в мойте жили е налято
и навярно няма да сгреша,
ако кажа, че обичам свято
своята единствена душа.
Сипят звън щурците до забрава,
аз мълча и дъвча стрък зелен…
Странно е да чувствам как минава
мимолетният живот – през мен!
* * *
Навеки аз съм негова жена
и негов пръстен пръста ми притяга.
Лицето му излъчва светлина –
подобно шпага.
И двете вежди сключват полукръг,
устата е причастно мълчалива.
А в образа му – древна с древна кръв
трагично се прелива.
И крехък е подобно клонка той,
с едни очи – прекрасно безполезни.
Под веждите му – две крила в покой
тъмнеят бездни.
Душата ми в душата му узна
душа на рицар – царствена и млада.
Такива в съдбоносни времена
изричат станси – и вървят на клада…
* * *
Минаваш – на мен приличен,
свел към земята очи.
И аз съм ги свеждала ничком!
Пътниче, спри, помълчи!
Прочети – през метличина синя
и макови гъсти листа, –
че се наричах Марина
и колко живях лета.
На гроба ми, който немее,
не гледай смутен и плах…
Обичах и аз да се смея,
когато не ми е до смях!
И косата ми да се мята,
и в жилите кръв да ручи…
Аз също живях на земята!
Пътниче, спри, помълчи!
И стрък отскубни си: изгрели
са кичурче ягоди там –
от ягоди, в гробища зрели,
по-едри и сладки не знам.
Излишно е всяко скърбене –
спокойно глава изправи.
спомни си леко за мене,
леко за мен забрави.
Как слънчев лъч те огрява!
И прави те златен прахът…
И нека не те смущава
гласът ми, дошъл Отвъд.
* * *
В погледа ти – слънчев ручей.
Дълъг е денят.
искам да запомниш, в случай
че ти изменя:
знай – когото да обичам
в полунощен час
и комуто да се вричам
в буйни клетви аз –
че като дете и цвете
ще живея тук
и че няма да се сетя
да погледна друг…
Кръста кипарисов нося,
виждам те насън…
Само ми свирни – и боса
ще дотичам вън!
