Калина Ковачева: Главното е човек да не се взема за нещо голямо, да не мисли сам себе си за центъра на света. Да знае, че е като всички останали.
Едно интервю на Деян Енев.
–––
– Калина, наскоро получи първа награда в конкурса за стихотворение за Славейковата награда. Какво е наградата за поета? Как гледаш на нея?
– Мисля, че най-голямата награда за един поет е да пише колкото може по-дълго. Тоест, стиховете да не го изоставят. И това, че продължавам да пиша, за мен е най-голямата радост. Но една награда от хора, които уважаваш, е, разбира се, признание. Журито, което ми даде тази награда, е от поети, които уважавам – Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Бойко Ламбовски, Петър Чухов. В тоя смисъл голямата ми радост е, че колегите ми по някакъв начин са уважили това, което съм написала. – Има ли днес изобщо място за стихове?
– Не е тайна, че днес на мода са т.нар. чалга-поети. Но атмосферата в Трявна при връчването на наградите ме окуражи. Публиката беше великолепна. Тук обаче има една подробност – доколкото разбрах, кметът на Трявна не разрешава по местната радиоуредба да се пуска чалга. Ето как един дребен, почти символичен жест изведнъж разширява пространството за поезията. Защото нашето време е изключително цинично време. Днес моженето се определя от богатството. А беднотията навсякъде в България е тотална.Това е голяма трагедия, особено за младите хора, които при еднакви възможности нямат равен старт, защото тяхното бъдеще зависи от паричните възможности на родителите им. Но мисля, че именно поезията може да даде душевен уют на четящите хора в това озъбено време.
– Имаш ли определение за таланта?
– Според мен талантливият човек е този, при когото поезията избликва. Не е въпрос на нагаждане към дадена стъпка, не е въпрос в търсене на рими в римен речник, не е въпрос на поставяне на цел. А просто въпрос на избликване. И то винаги личи.
– Искаш да кажеш, че съвремието и талантът са противопоказни?
– Чалга вълната един ден ще отмине. И ще останат стиховете на големите поети. Днес много малко хора четат Александър Геров, много малко хора четат Атанас Далчев, ето един великолепен поет като Веселин Ханчев е забравен… Но както след Десети ноември имаше една вълна на розови романи – купуваха се на килограми -защото българският читател не знаеше какво е това розов роман… Тази вълна отмина, както имаше една вълна на криминални романи, както имаше една вълна на еротика, но всичко това отмина, така и сегашното ще отмине. Не знам по какви причини, може би поради беднотията, чалгата е най-лесно достъпна.
– В романа на руския писател Михаил Анчаров „Чимширена гора“ срещнах много точна формулировка на таланта – талантлив е този, който улавя главната посока на живота. И която много често не съвпада с видимостта, с видимия развой на събитията. Според теб каква е главната посока в нашия живот сега?
– За съжаление главната посока се определя от т.нар. американски начин на живот. Тоест, главната посока е да имаш, да имаш колкото се може повече, независимо на каква цена, независимо за сметка на колко други хора, независимо че ти още нямаш тази култура, която да те накара да имаш, но това да имаш да не е само да седнеш да ядеш, да ядеш, да ядеш… И да направиш дебел врат. Или да си построиш къща с 20 стаи, а да сте двама души. Мисля, че когато хората знаят за какво им е това имане, те правят друго – те се образоват, те пътуват, купуват картини, стават меценати на изкуство или се занимават с благотворителност. У нас за съжаление това го няма. Това го няма и на много други места в света, но при нас е катастрофално.
– Ти си единствената българска поетеса, която е ходила четири пъти в Хималаите. Да припомним на читателите на „Сега“ кое те накара да тръгнеш натам?
– Аз се занимавам с алпинизъм от студентските си години. Много обичам планините. Беше ми много любопитно какво може да бъдат Хималаите. Отидох и разбрах – единствено там можеш да се пречистиш от всичко, което животът ти е натрупал, и то ти е излишно; да се видиш оголен душевно и да си дадеш сметка кой си. Там това може да се случи, защото зависиш само от вятъра и от дъжда, от нищо друго. В Хималаите можеш да разполагаш със себе си. Това е много пречистващо и за мен беше много полезно преживяване. И друго – там можеш да правиш добро естествено, ненатрапливо, без да се афишираш. Едно е онази благотворителност, така популярна и в България – дадеш пет лева и вече целият свят трябва да те види на снимка. А там непрекъснато, всеки ден, някой те моли за нещо. Например на мен половината ми раница беше пълна с анкерпласти, с йод, с риваноли, с антибиотици – там лекарите са малко, по селата няма лекари. И непрекъснато трябваше да превързвам рани, трябваше да лекувам, доколкото ми стигаха силите и познанията. Отиваш в едно село, нареждат се пред теб на опашка, всеки със своите рани и със своите проблеми. Никой не те пита кой си, какъв си. Паднал си от небето. Дошъл си с лекарства, помогни. На мен лично това много ми харесва.
– Какво разбра – кое остава след такова пречистване?
– Главното е човек да не се взема за нещо голямо, да не мисли сам себе си за центъра на света. Да знае, че е като всички останали. Там виждаш, че всеки има твоята болка. Няма защо да я афишираш, защото понякога даже неговата е по-голяма и по-ужасна. Да бъдеш анонимен в света според мен ти дава по-голяма възможност да проумееш, да разбереш какъв е този свят. Защото, когато ти се изправиш и кажеш – това съм аз и се тупаш по гърдите, светът някакси се наглася към теб, иска да ти се хареса или да не ти се хареса, а това са изкуствени взаимоотношения. А там, в Хималаите, си просто никой, разтворен сред другите. И ако имаш сърце да виждаш, виждаш много повече неща.
– Как промениха Хималаите мирогледа ти?
– Научих се да съм си аз. Да не се преструвам на друга, да не играя. Откакто се върнах последния път оттам през 1998 г., съм си забранила да играя, забранила съм си да казвам неистини, за да се харесам на някого, или да направя впечатление, или да изглеждам по-умна и по-талантлива. Това при мен е строго забранено.
В отдалечените селца в Непал, когато преспиш в някоя къща, домакините ти приготвят нещо за ядене, обикновено ориз каквото ядат те, плащаш си ориза, но аз нямам случай да са ми искали пари и за нощувката. Колкото и да са бедни, категорично отказват. Приемат те като гост, а според тях от гост не могат да се искат пари за нощувка.
Калина Ковачева е родена в с. Божурлук, Плевенско. Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е във в. „Народна младеж“, в сп. „Лада“. Участник в разширения състав на националния отбор по алпинизъм. Автор на поетични и прозаични книги , сред които „Трябва да те има“, „Лични стихотворения“, „Имах приятел просяк. По хималайските пътеки“, „Малките жестове на внимание“, „Докато ме няма“. До края на годината ще излезе документалното й четиво за Хималаите „В планината на голямата маймуна“.
Източник: Вестник „Сега“
