Не е достатъчно да си талантлив! Трябва много да си страдал, за да почнеш да пишеш така хубаво. Трябва много да са те унижавали, за да почнеш да гледаш света с толкова разбиране и обич. Трябва да си се съхранил чист като дете, за да внушаваш толкова смирение и вяра в божественото у човека. Андерсеновите приказки са простичко излети кристални сълзи от състрадание към човешката участ и природа. Изящество и печал – това е Ханс Кристиан Андерсен, Кралят на приказките. А сред най-красивите е историята за любовта между Храбрия оловен войник и Малката хартиена балерина от играчките на скандинавско момченце, живяло преди поне 170 години… Ето моя си версия на тая приказка! * * *
Живееше някога, преди години, в покрайнините на града един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам – понеже всичко у него беше пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумаята, най-голямата джамия в Пловдив, построена върху руините на огромна християнска базилика.
Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност, мислел съм си: сякаш от времето на Балканските войни; дървената му протеза в сухите летни утрини, когато минаваше край нашата къща на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймуни зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещейки: „Раз-дваас-трис, на място сприссс!“ Това го дразнеше.
Умирахме от удоволствие, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печални очи и ни се заканваше с пръст. Тогава почвахме да крещим: „Хей, шиник! От теб вече не става войник. Защото главата ти е крива и каска не й отива“. Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, не би могъл да ни стигне с тоя дървен крак. Човекът само поклащаше глава, па поемаше по прашасалата улица, като нещо си мърмореше ядовито; вероятно ни е псувал на майка.
Раснахме свободни и диви като безпризорни. Джендемтепе, олющената държавна болница, пясъчните островчета по Марица, старите тютюневи складове, потъналите в паяжини и миши барабонки таванчета и мазета по едноетажните къщи, строени безразборно някъде подир голямото Чирпанско земетресение от 1924-та или 1927-ма, овощните градини край шосето за Прослав и зеленчуковите пространства в тая част на покрайнините бяха нашето хлапашко царство. Раснахме горди и недосегаеми. Водехме люти момчешки сражения с момчетиите от съседните махали, пазехме зорко собствената си територия, та на някакъв възрастен човек ли ще правим метани! Респектираха ни единствено по-силните от нас, поизраснали и възмъжали батковци, и естествено – тежките шамари на бащите.
Към 1955-60-та тоя инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който имаше бакалничка в съседната, Македонската махала, обитаваше избена стаичка под стълбището, допълваше оскъдната инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех.
Понякога вечер, в събота срещу неделя, особено в задушните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пиян. Освен дето пееше фалшиво, нищо не се разбираше, пък и гласът му – глух и пресипнал, излизаше като из смачкана ръждива бурия. Какво добро да очакваш от човек с такъв глас!
По онова време от Родопите заприиждаха доста помаци. Част от тях бяха зидари и изкопчии; хващаха се по строителството на големите заводи в другия край на града, покрай шосето за Куклен. Един такъв, от Хвойна, се засели в съборетината срещу бакалницата, доведе жена си и двете си дъщери, от които по-голямата беше вече мома за женене: с крив нос и голяма уста с редки зъби, а по-малката, към 14-15-годишна – Гюлтен, направо си беше хубавица.
Пеехме по онова време цинична песничка:
Ходил ли си, бако на Луната?
Ебал ли си на попа дъщерята?
Бъркал ли си с пръст
в дебелия й гъз
да видиш колко е тлъст…
Тая и други наши любими песни, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали.
Мнозина псувахме не по-зле от каруцарите край рампата на Сточна гара. Ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава – със спукана глава. Биехме се с тукати, т.е. – с юмруци, с камъни, с тояги… Всеки уважаващ себе си хлапак притежаваше жилка (софиянци й казват „прашка“, пазарджиклии – „разпиналка“) и се упражняваше да забива нож от десет крачки в някой дънер. Тепето, Джендема, или както го кръстиха благо-благо комунистите – „Младежки хълм“, и до днес знам наизуст: къде са дърветата с какули, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички между скалите, по-едрите глогини, шипките, бъзовите дървета, гарванският лук, полянките, където се натискат любовниците, изворчето, забранените места, дето с яка двуметрова сопа дебне пъдарят бай Петър.
Лудницата и моргата с труповете за дисекция, уличните помияри, с които правеха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, прескачането през дувара с бетонирани в него натрошени стъкла от бутилки, за да влезем гратис в киносалона на болницата, да гледаме за кой ли път филмите „Бродяга“, „Два акра земя“, „Господин 420“ с любимия ни актьор Радж Капур (индийска версия на Великия Чаплин) и любимата му Рита, оназ индийска циганка с червена точка на челото, смолисти коси и очи, черни и сластни като нощта… Такъв ни беше животът, такава – романтиката! Нямаше тайни за нас, момчетата от ония години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, понякога и ей тъй – профилактично. Учехме се да бъдем мъже не по картинки и поучителни беседи от някакъв пансион за разплезени благородни девици.
В едва започващия да се изпълва с пришълци от околните села Пловдив обръщението към новопокръстените граждани „Ей, селски!“ или просто – „Сельо!“ – беше сред най-обидните прозвища… Но боже господи, когато по улицата се задаваше тая Гюлтен, стаявахме се, ставахме кротки като млада ръж, безпомощни и безобидни като агнета – нищо, че я мислехме за туркиня, за чужда вяра, и най-лошото: знаехме, че е от помаклъка. Криехме се зад тарабите да я проследим на спокойствие, с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, къс от представата ни за неземно щастие. Леле, каква хубавица беше тая Гюлтен!
В поделението зад Македонската махала всяка вечер строяваха войниците за проверка, по няколко пъти всеки божи ден ечеше войнишка тръба. По Пещерско шосе непрестанно бучаха танкове, военни машини и оръдия. Маршируваха ротите на път за градската баня. Марширувахме и ние успоредно с тях, мечтаехме да станем войници… Ала тая Гюлтен преобърна всичко. Мнозина почнаха да се държат като отнесени, щом я видеха. И най-странното – сред отнесените бе и Оловния. Понеже дворчето им беше срещу прозорчето на инвалида, сутрин или по всяко време на деня, когато хубавицата се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с ръце дървения си крак, и я съзерцаваше с очи на сокол. Усетихме и у него тая всеобща наша слабост, та го дебнехме ревниво, но той нищо не правеше.
Тя обаче сякаш само за него шеташе назад-напред из дворчето, кичеше се с розово венче, простираше прането, току влизаше и излизаше от къщи, все намираше нещо да върши из лехите с разсада, с доматите и фасула. Беше вързала розови, сини, бели и червени панделки по асмата, като че само за негова радост… Защо не ходеше на училище, не знам. Майка й и кака й грозницата работеха в тютюневите складове, баща й бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите, а нея бяха оставили да шета вкъщи: да ги пере, да им готви, да ги посреща и изпраща.
Зашушука се из махалата за тия двамата. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите жени. Покрай клюкарките почнаха и мъжете да се вглеждат, да се покашлят в кръчмата: „Абе, оня що все кисне като ударен от гръм на стълбата?! Ами малката пикла, какво толкоз му се кипри, какво като мряна все му играй пред зъркелите?!“
Стигнаха тез приказки до ушите на бакалина, по-малкия брат на Оловния. Пък на бакалина не му е все тая какво си шушукат хората, нали са мющерии – купуват, търговийката от туй зависи… И почнаха кавги в тихата като манастир доскоро къща, ама не кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, ами бръмчат само гласовете на бакалина, жена му и двамата им сина здравеняци. Кълнат и пустосват… Едно утро в големия пороен дъжд през септември Оловния натовари багажа си на триколесна зарзаватчийска тарга и повече не го видяхме… Много вода се изля оттогава.
Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярна ми се познат, махаленец от онез години. От лаф на лаф, с половинка гроздова се заплеснахме. Питам: „Какво стана с оная, хубавелката бе…“ „А-а, Гюлтен ли! – сети се веднага. – Омъжиха я за един от техните. Ама бегала, че много я млател.“ „А Оловния? – викам. – С него какво стана?“ „Тук някъде му е гробът“ – рече. Тръгнахме да го търсим тоя гроб. Открихме го в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат сиенитен къс слънцето и дъждовете почти бяха изличили името – Михо… Имаше още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха покрили. Приятелят поразчопли, докато си палех цигарата. „Ей! – викна ми. – Ела, ела!!!“ …Най-отдолу светлееше: „От Гюлтен“.
