Дневникът на една душа

0
4

Здравейте бих искал да споделя с вас за това как съм се чувствал докато бях далече от дом, семейство и приятели. Моля ви да ме извините за граматичните грешки, но толкова много исках да споделя това с някой и го умувам вече 3 години. Моля ви простете ми за объркания ред на мислите ми и за несвързаноста им но тогава аз бях това, не ме съдете моял ви.
Ден1

Цигарения дим отново образува онази завеса пред лицето ми през която малцина можеха да видят душата и мечтите си. Онази мъка която се прецеждаше капка по капка право в сърцето ми, музиката която звучеше в мен бе тъй отколешна и жална както на прощаване, оня нисък тон на кавала, който кара да затрепери всяка твоя фибра, да те накара да заплачеш и запееш ако това може заедно. Звукът от тази музика звучеше като нещо старо и забравено, с шепота на загрижена майка която нарежда думите в един наниз от въздишки и усмивки изпълнени с мъка и любов. На фона на това, изплуваха най-свидните за една печална особа като мен места, мирисът на дома и домашното огнищенеща които те завлядяват и те понасят на крилете и след това да те пуснат със страшна сила на паважа от собствените ти мъки и дерзания. И как само тази мъчна и жална песен се стелеше из душата мии ме караше с умиление и любов да гледам по онова което до вчера не исках да имам. През този цигарен дим аз като на късометражен филм гледах собствената участ, но някак си далеч от мене и като че ли не моята, и можех да кайа само едно „ех” и да пусна нова димна завеса.

Ден 2

Важноста на един индивид не се гради само от навикът му , вещите, комшиите и приятелите, то не е и онова което можем да определим като интелигентност или глупост, цялата работа е дали този същия индивид има „АЗ” и дали той самия знае що за персона е. Имало е и по-добри времена за мене от сега но днес аз пак избягах от „мястото”и отидох жаж най-големите мои владения – мечтите ми, с тях съм толкоз богат че постоянно раздавам от тях, само дето никой ги неще и не се нрават всекиму. Пак бях запалил душата си преди цигарата и макар да исках да ида до обетованите само за мен владения, но за жалост не мойах да взема виза.

Ден 3

Който е казал че истината е реална и обективна представа за нещо, той или е мислил в единствено число или е луд за себе си. Истината или лъжата това е нещо което навежда или изправя главата на някого, изправя или изкривява неговата представакакто и на околните нему люде, с цел изгода за някого.
В забързания ден който бавно се прокрадваше около работното ми времеаз, отново успях да се олъча и да избягам в моето си място. Отново запалих цигарата на моята душа и зачаках да видя нещо зад кълбото от дим, да днес вземах виза за тая страна дето ви разправях отдеве. Онази с калните улички, вечния полумрак и там някаде люлеещата се лампа която плачеше в унисон с мен. Но не аз съвсем не бях мрачен, дори това всичкото ме правеше спокоен, някакав спомен се мотаеше около мен някакво чувство че съм се притаил под един малък навес, сгушен на топло в себе си и втренчил очи в мъглата да се заслушаш в пеещата лампа и да помечтаеш за онзи първи миг на блаженство, когато се прибереш след дълго отсъствие у дома, да свалиш мокрите и прашни обуща и да въздъхнеш тихичко, толкоз тихичко че да си остане само за теб.

Ден 4
Там където свършва сянката и сега.

Мъглата, тази мила моя мъгла и другарка, аз и бягам тя ми бяга, но не се изпускаме от поглед. Та тази същата отново ми се появи, а аз пък забравих кой съм и защо съм аз. Но видях тая си моя участ на несретник и сирак по душа, близнак на самотата. Може би искам или пък не да съм различен-кой знае. Мисля че само този който не може да разговаря със себе си е нещастник. Но този път беше друго аз си бях аз след толкова дулго време, въпреки нещастното битие и самота. Ония дим пак се яърна но този път придрижен от дъжд. В сърцето ми бе зеинала една огромна дупка, а душата ми о боже тя плачеше и как само с мелодията на гръцки бузуки, с шума на вълнитев пристана и следобедния бриз който бавно и малко по малко отвяваше всяка моя частица, прашинка по прашинка които се откъсваха с болка и мъка от мен. И само чувства оставаха в мене и мисли и то какви, исках да съм си в нас, да поседна да отпусна уморена душа и нозе и просълзен да кажа „Б нас съм си”, да отпия голяма глътка от това което ме радва за да измия горчивината в устата ми, но за жалост не бях там.

Друг ден

Този път беше много странно нямаше го дима, но имаше звук, само какъв звук, цъщо като смесица от писък, песен и смях и ох …..и плач. И беше толкова мой и толкова близък до мен, усетих го искаше да ме раскъса на две, дри не зная от каде намерих сили да го смъмря и той отихна също както преди буря, и видях онова дето пали душевното огнище, ех чак не мога да го напса, ама най се нали съм почнал та да кажа. Имах чувството че пътувам с вятъраи се нося по-лек от перо ама вътре в мене тежеше и и несамо тежеша а и пожар има. Чудех се какво е туй душата, толкоз нещо е написано и казано и пак не се знае какво е, само догадки и предполойения от това ми тежеше. Също като любовта, обичаш някого ама не знаеш защо и как, има я и я няма, мразя липсата и разделите. Той и живота ми едно кино, уй съм учасник с главна роля, пък някакси гледам отстрани. Човек все намира недостатъци, и какво всъщност иска, ами дали е правилно или не, ами страхът, той е като прилива и отлива идва и си отива, както нас хората, или пък споменаи забравата и те идват и си отиват. Какво остава и какво трябва.

Друг ден

Иска ми се да пиша ама не знам как да започна. Толкова много неща ме вълнуват. Искам да опиша свободата, тя не съществува и аз не знам даже що я има таз дума. Интересно как един човек погубва живота си пък бил той и най-богатия или щастливия за разбиранията ни.щастлив е ония който е себе сии е освободен от глупоста и суетата на тоя живота. Да трябва да се прави нещо така е, но трябва да се прави само това което е необходимо за да съществуваш. А вярата защо вярваметрябва ли или е като това да пиеш вода, или пък азбуката учим я, ама никой не те кара да пишеш и то едни и същи писма се до себе си. Пък и никой не знае какво ще напише. Така ли е и с вярата и с господ, дали е толкова лесно както дишането. Ама свободата, ах как я търся и сикам да съм свободен, ама като съм бъзльо, даа умен човек-прост човек е, глупавия човек е деен ама неук.
Сам съм не зная дори каде се намирам, кой съм, какво съм и от къде съм. Иска ми се да кажа нещоно не мога, сякаш буца е заседнала в гърлото мии е запушила всичко чак до сърцето ми. Това е.

Друг ден

Ето на пак седнах с мисълта да напиша нещо и пак половината от главата ми остана празна, сякаш мислите ми отлетяха хякаде. Мисля си за самотата и за тези клетници които се обричат на нея за цял живот. Аз всъщност не я мразя чак толкова, само дето тя ме притиска доста често. Иска ми се да е като с гостите, идват когато ги поканиш и си отиват когато ги изпратиш. Мисля си за в къщи, умът ми е се там, само дето сякаш всичко е избледняло, лица спомени, като че ли не е моя живот или пък все едно че е било едно време, спомням си го ама го няма при мене. Говоря по телефона с миналото си за бъдещето и уй ми е ясно какво става ама все така си оставам в незнание. Понякога си мисля как изглеждаше животът мии кое е различното сега има ли смисъл в това което правя и си причинявам и всъщност за какво е всичко. Най ми е свидно за за това че времето минава и имам чувството че пропускам или губя нещо. Всеки миг ми е тъй ценен сякаш съм загубил цяла вселена, никога не съм бил по-свидлив за нишо друго както за времето. Искам не знам какво искам ама да идва по-бързо че вече нямам търпение да го чакам. О боже та аз съм се загубил в собствения си живот.

Друг ден

Чувството за обреченост, на нещо което не е по вкусати ти и това че трябва да съжителстваш с него е ужасно. Самотата е пагубна за душата на бохема или пък на мечтателя. Да правиш неща които не можеш или не искаш, все едно да накараш Пикасо да иззида стена или Дан Колов да нарисува шедьовър. А чувството за обърканост или че си загубил себе синякаде е потискащо, също както за клаустрофобика да бъде затворен някаде без изход.
Заслушан в радиото от където се сипят една след друга песни и мелодии за любов и щастие, си мисля за кого са, това за мен ли е, за теб, за самотниците в тихата и тъмна нощ, все едно стоим на мост и чакаме някого в ужасна и бурна британска нощ. Искам да споделя нещо но не знам как, чувствата са толкова много объркани, нежни, тъжни и мили, имам чувството че съм корабокрушенец насред океана викам за помощ но никой не ме чува. По пътя си досега срещнах хора и живях като тях и проблема е че нося същите окови като тях, само дето съзнанието ми е свободно. За разлика от тях аз си спомням мигове на могъщество и история, искуство и любов, добро и зло, ло6ото е че не момня от къде имам спомени и от къде идвам. Те са щастливи тези дето не помнят или пък могат да не помнят. Аз вски ден порасвам на ново, учудвам се както малко дете на нещо искрящо и загадучно, опитвам се да разбера как и защо, все неща без краен отговор. Питам се за живота какво е, защо е, зная отговора но и той ме изненадва всеки път. Времето лети, сезоните се сменят, а какво е вътре в нас, всичко протича със силата на ураган, завърта ни като торнадо и накрая какво все едно нищо не е било и имаш чувството че всичко някак си е минало край теб и всичко е безкраино и знаеш че ще се случи наново. До сега почти само губя, чудя се колко ли живота са необходими за да прогледне човек, и аз не знам мисля че твърде дълго съм живял за да кажа. Относно чувствата е празно ми е липсват ми доста неща. Мисля че пътят е кратък но пък кой го е минал без да преодолее себе си, не че това има смисълно това е горивото ЛЮБОВТА. Странно е аз съм затворниик на себе си, страхувам се а съм победителискам си моето а каот го взема го давам, все едно бягам от себе си.

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари